Стен Никълс - Орки

— Това Кват ли е? — попита Джъп.

— Да, откъдето идват такива като теб. Там сигурно ще се чувстваш у дома си?

— Кога ще престанеш да ме обвиняваш за онова, което са направили други от моя род?

— Когато твоята раса спре да върши мръсната работа на хората.

— Аз отговарям за себе си, а не за моята раса. Другите да правят каквото искат.

— Не и когато всички сме заплашени! — подскочи Хаскеер.

Както и при предишните разпри, гневът на двамата растеше с всяка подхвърлена реплика.

— Не ми изнасяй лекции за предаността към общата идея на древните народи, свинска опашко!

— Иди си обръсни главата, конски задник!

Двамата понечиха да се надигнат, с изкривени от злоба лица.

— Стига! — кресна Страк. — Ако вие двамата толкова много искате да си прегризете гърлата, аз нямам нищо против. Но нека първо се приберем здрави и читави у дома.

Те го измериха с погледи, прецениха шансовете си и отстъпиха.

— Всеки от вас си има задължения — припомни им той. — Връщайте се по местата.

Хаскеер не можа да се сдържи и подметна на тръгване:

— Когато наближим Кват, най-добре си пазете гърбовете. — Той хвърли унищожителен поглед на джуджето. — Тамошните жители имат особено предателска натура.

Останалите офицери също се надигнаха. Но Страк даде знак на Джъп да остане.

— Зная, че не е лесно — поде той, — но трябва да се въздържаш, когато те предизвикват.

— Кажи го на Хаскеер, капитане.

— Мислиш ли, че не съм? Обясних му съвсем ясно, че ще наредя да го нашибат с камшик.

— Мога да преглътна обидите срещу моята раса. Боговете са ми свидетели, че съм свикнал с това. Но той продължава да упорства.

— Защото е от пострадалите, Джъп. А ти си му изкупителната жертва.

— Но когато поставя под въпрос моята преданост, кръвта ми кипва.

— Е, ще трябва да признаеш, че твоята раса продава своята вярност на онзи, който плаща най-добре.

— Някои, но не всички. Моята преданост не е за продан.

Страк кимна.

— Чувал съм да се говорят подобни неща и за орките — добави Джъп.

— Орките се сражават за каузата на пантеонистите. Но сам разбираш, че нямаме голям избор. Твоята раса е далеч по-свободна в избора на съюзници. Ние сме родени за военна служба и не познаваме друг начин на живот.

— Зная, Страк. Но ти имаш избор. Можеш да решиш как да постъпиш със съдбата си, също както направих и аз.

Страк не харесваше посоката, в която бе поел разговорът. Промяната будеше в него безпокойство. Реши да смени темата, за да избегне директния отговор.

— Може ние орките да имаме избор, а може и да нямаме. Това, от което сме лишени обаче, е ясновидство. Джуджетата го имат и бихме могли да се възползваме от него. Как са твоите умения в тази област?

— Не особено добре. Опитвам се, но засега не се получава.

— Нищо ли не виждаш?

— Само смътни… очертания, ако мога така да го определя. Съжалявам, капитане, но не е никак лесно да го обясниш на някой, който не притежава магични способности.

— Значи все пак виждаш нещо? И какво е то? Киргизилски следи?

— Както вече казах, само смътни очертания. Езикът ми е беден, за да опиша какво точно долавям. Въпросът е, че не може да ни бъде от полза.

— Проклятие!

— Може би е защото още сме близо до Роднопол. И друг път съм забелязвал, че способностите ми отслабват в околностите на човешките поселения.

— Искаш да кажеш, че ако се отдалечим, може да започнеш да виждаш по-ясно?

— Бих могъл. Истината е, че ясновидството е тясно свързано с нашата същност и никой не знае откъде черпим сили за него — най-вероятно от самата земя. Когато хората я разкопават, те прекъсват важни енергийни линии и лишават от захранване местата, до които достигат. Ето защо магията действа в едни райони и е изчезнала в други.

— Знаеш ли какво не съм разбирал никога? Щом те изяждат магията, защо не я използват срещу нас?

— Кой може да каже? — сви рамене Джъп.

След няколко часа неспокоен сън Върколаците отново поеха на път.

Далеч вдясно от тях синееха водите на Калипарския залив, чийто брегове бяха обрасли с гори. Вляво се простираха Великите равнини. Но цветовете на пейзажа бяха сгрешени. Вместо тучни поляни и зелени пасбища, виждаха изсъхнала трева и плевели, а храсталаците бяха повехнали и сбръчкани. Кората на дърветата бе нашарена от паразитни израстъци. Дори дъждецът, който заваля за кратко, миришеше на сяра и оставяше жълтеникави петна на земята.

По здрач най-сетне се изравниха с Прокоп. Страк пресметна, че ако продължават в същото темпо, призори могат да свърнат на запад.