Стен Никълс - Орки

— Плячка?

— Възможно е. Важното е, че Върколаците са живи и са успели да отмъкнат нещо ценно оттук.

Съперничеството и неприязънта между Делорран и Страк бяха добре известни. Те се кореняха във факта, че всеки от тях заслужаваше да получи командването на Върколаците, но избраникът бе Страк. Другата причина бе, че двамата произхождаха от отдавна враждуващи кланове. Стотникът знаеше това и предпочете да запази мълчание. Делорран му махна с ръка, че е свободен.

Прехвърлило най-високата точка на небосвода, слънцето продължаваше неспирния си ход. Пропилял без никакъв успех половината от отреденото му време за тази мисия Делорран чувстваше нарастващо раздразнение. Ако искаше да спази определения за връщане срок, до няколко часа трябваше да поеме назад към Каменна могила. Където най-вероятно го очакваше позорна смърт.

Време беше да вземе някакво решение.

Съществуваха три възможности. Да намери цилиндъра тук и да се върне на време, с което да си осигури триумфално повишение. Да се прибере с празни ръце и да понесе гнева на Дженеста или да наруши заповедта й и да продължи издирването на Върколаците.

Проклинайки нетърпеливостта на кралицата, той се чудеше как да постъпи.

Мъките му бяха прекратени от появата на двама съгледвачи, които бе пратил по-рано през деня.

Те дръпнаха юздите на запъхтените си коне току пред него.

Единият от тях бе десетник, другият — оръженосец. Първият скочи от седлото.

— Четвърти разезд готов за доклад, господарю!

Делорран му кимна да продължи.

— Струва ми се, че открихме нещо, капитане. На юг оттук, в една тясна долина се натъкнахме на следи от битка.

Слаба надежда запърха като птиче в гърдите му.

— Продължавай — рече нетърпеливо Делорран.

— Това е тясна пътека, където се въргалят трупове на коболди, киргизили и коне.

— Коболди?

— Съдейки по следите по-нататък, изглежда, че са издебнали някого в засада.

— Най-вероятно Върколаците. Откри ли оркски трупове?

— Не, господарю. Намерихме обаче няколко раници с припаси, каквито носят нашите. И това… — Десетникът бръкна в пояса си, извади някакъв предмет и го пусна в шепата на капитана. Беше разкъсана огърлица от зъби на снежен леопард.

Делорран се втренчи замислен в нея. Орките бяха единствената раса, която носеше подобни огърлици, още повече, че те бяха част от оркската офицерска униформа.

Вече беше взел решение.

— Заведете ни в тази долина — нареди той. — Но ти — той се обърна към десетника — вземи отпочинал кон. Имам специална задача за теб.

— Разбрано, господарю.

— Поздравления, десетник. Ще се върнеш преди нас у дома. Искам колкото се може по-бързо да отнесеш важно съобщение в Каменна могила. За кралицата.

— Господарю… — този път в гласа на десетника се долови колебание.

— Но ще го предадеш лично на генерал Кустан. На никого другиго. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Нека генералът съобщи на кралицата, че сме се натъкнали на горещата диря на Върколаците и ги преследваме по петите. Сигурен съм, че ще успея да ги заловя и да върна на кралицата реликвата, на която толкова много държи. Моля за малко отсрочка и ще я държа постоянно информирана. Повтори го.

Десетникът повтори пребледнял съобщението. Знаеше, че не това иска да чуе кралицата. Но беше привикнал да изпълнява заповеди, дори това да му струваше главата.

— Добре — кимна Делорран и му подаде огърлицата. — Предай това на генерала и му обясни как сме го намерили. И вземи още неколцина конници за из път. Свободен си.

Десетникът се отдалечи с мрачно лице.

Делорран бе решил да не оставя на кралицата никакъв избор. Това беше опасен ход й единственият му шанс да оцелее бе да намери реликвата. Друг път просто нямаше.

Опита се да се успокои с мисълта, че въпреки ужасяващата си репутация кралицата е запазила способността си да разсъждава рационално.

Дженеста приключи с изкормването на жертвата и остави окървавените инструменти.

Гърдите на трупа зееха широко отворени, през отвора в стомаха висяха източени черва. Но благодарение на уменията й, върху снежнобялата й риза се виждаха само две ситни кървави капчици.

Тя се приближи до олтара и запали няколко ароматични пръчици. Въздухът в подземието се изпълни с тежък аромат на благовония.

Двама от стражниците кръстосваха помещението напред-назад, натоварени с окървавени ведра. Единият се спъна и разля част от съдържанието върху пода.

— Не искам да ми пилеете материала! — скастри го Дженеста. — Инак ще си наваксам от вас!