Стен Никълс - Орки

Стражниците размениха уплашени погледи и продължиха, този път по-внимателно. Отнасяха ведрата при каменната вана и ги изливаха вътре. Ваната бе достатъчно голяма да побере дори труп на кон, стига Дженеста да пожелаеше да се забавлява с някое по-едро животно. Което, като се имаха предвид перверзните й наклонности, не беше никак изключено.

Тя доближи ваната и надзърна вътре. Орките се върнаха с пълни ведра. Докато ги изливаха, мускулите на ръцете им се издуха от усилието.

— Стига толкова — заяви им тя. — Изчезвайте!

Те се поклониха и побързаха да се изнижат през вратата.

Дженеста се наведе към пълната с кръв вана и вдъхна от познатия аромат. След това потопи пръсти в гъстата течност. Беше топла, почти с телесна температура, което й придаваше допълнителни свойства. Като съществена част от предстоящия ритуал, от кръвта се очакваше да придаде допълнителен тласък на онази тайнствена сила, която някога предците на Дженеста бяха черпили от природата.

Котката се появи зад гърба й и измяука.

Дженеста я погали между ушите и почеса короната от косми на главата й.

— Не сега, миличко, трябва да се концентрирам.

Сапфир измърка и се отдалечи безшумно.

Дженеста се съсредоточи върху процеса на медитация. Смръщила вежди, започна да рецитира на древен език заклинанията. Причудливата последователност от гърлени и напевни звуци започваше като едва доловим шепот и завършваше с истерични крясъци. И така отново и отново.

Свещите и факлите из подземното помещение затрептяха от недоловим вятър. Сякаш самият въздух започна да се сгъстява и да се завихря около изпълнената с кръв вана. Повърхността на червената течност се набърчи от вълни и се разлюля с отвратителен плясък. Появиха се мехурчета, които се пукаха, освобождавайки облаци зловонна пара.

Скоро обаче повърхността се успокои и кръвта започна бързо да се съсирва. Образувалата се коричка беше съвсем гладка и дори лъщеше — като масло върху вода.

Ситни капчици пот избиха по челото на Дженеста и по него полепнаха кичури коса. Лъскавата кървава коричка засия, сякаш изпълнена с вътрешна светлина. Сред сиянието бавно започна да се оформя трепкащо изображение.

Лице.

Най-забележителни у него бяха очите. Черни, искрящи, внушаващи страх. Донякъде приличаха на очите на Дженеста, но лицето не беше така човешко като нейното.

Призракът проговори с глас, който сякаш идеше от дълбините на бездънен океан:

— Какво желаеш, Дженеста?

В този глас нямаше изненада. В него се долавяха само надменност и презрение.

— Смятам, че дойде време да си поговорим.

— Ах, защитничката на нашествениците смята, че е време да си поговорим!

— Не съм защитничка на човеците, Адпар. Подкрепям ги само дотолкова, доколкото ми е изгодно. И за ползата на всички останали.

Откъм ваната отекна подигравателен смях.

— И себе си лъжеш дори — както винаги. Можеше поне да бъдеш искрена по отношение на мотивите си.

— И да последвам твоя пример? — възрази Дженеста. — Извади си главата от пясъка и се съюзи с мен. Тогава може би ще имаме по-големи възможности да възкресим древните традиции.

— Ние тук живеем според старите традиции, без да се налага да се подмазваме на човеците, нито да искаме от тях позволение. Ти обаче някой ден ще съжаляваш, задето се съюзяваш с тях.

— Майка ми сигурно щеше да е на друго мнение по въпроса.

— Прославената Вермеграм беше ненадмината в много неща, но преценката й не винаги бе най-точната. Ала нека не се заравяме в миналото. Сигурно не си ме повикала, за да си побъбрим. Защо ме безпокоиш?

— Исках да те попитам за нещо, което изгубих.

— И какво е то? Торба скъпоценни камъни? Инкрустирана със злато тоалетка? Твоята девственост?

Дженеста стисна юмруци, опитвайки се да овладее гнева си.

— Става въпрос за една реликва.

— Много загадъчно, Дженеста. И защо ми го казваш?

— Защото си помислих, че… може да си чувала къде се намира.

— Все още не си ми казала какво представлява.

— Това е предмет с голяма стойност за мен.

— Не ми помогна особено.

— Виж, Адпар, или знаеш за какво говоря, или не знаеш.

— Виждам, че си затруднена. Не ти се ще да издаваш подробности за тази «реликва», в случай че аз не знам нищо. Ако пък знам, бих могла да съм замесена в отмъкването й. В това ли ме обвиняваш?

— Не те обвинявам в нищо.

— Хубаво, защото нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Дженеста не знаеше дали Адпар казва истината, или играе познатата игра. Ядосваше се, че след толкова много години още не е в състояние да разгадае това.