Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

Върху тримата падна някаква сянка и като вдигнаха очи, видяха Хагрид със замъглен поглед да бърше изпотеното си чело с една от кърпите си, голяма колкото маса за покривка. Той цял сияеше.

— Знам, че не е добре да се радвам след всичко, което стана снощи — рече той. — …Е, бягството на Блек и други неща… Но познайте какво…

— Какво? — попитаха те, преструвайки се на любопитни.

— Бийки! Избягал е! Свободен е! Цяла нощ празнувах!

— Но това е прекрасно! — рече Хърмаяни и укорително погледна Рон, който всеки момент щеше да се разсмее.

— Ами да… Нищо чудно да не съм го завързал както трябва — рече Хагрид, като оглеждаше поляните наоколо. — Тая сутрин взех да се тревожа… Страх ме беше да не е срещнал професор Лупин някъде из гората. Ама Лупин ми рече, че снощи не е ухапал нищо…

— Какво? — сепна се Хари.

— Ех, да му се не види! Още ли не сте чули? — затюхка се Хагрид и усмивката му малко помръкна. Той сниши глас, макар че наоколо не се виждаше никой. — Ами… Снейп разправил на слидеринци тая сутрин… та мислех, че всички вече са разбрали… Професор Лупин бил върколак. И снощи се скитал наоколо. Сега, разбира се, си стяга багажа.

— Как така си стяга багажа ? — уплаши се Хари. — Защо?

— Ами напуска — отвърна Хагрид, изненадан от въпроса на Хари. — Рано-рано сутринта си подал оставката. Вика, че не можел да рискува да се случи отново.

Хари се изправи на колене.

— Отивам при него — каза той на Рон и Хърмаяни.

— Ама той вече не е…

— И едва ли можем да направим нещо…

— Не ме интересува! Искам да го видя! Чакайте ме тук!

Вратата към кабинета на Лупин беше отворена. Бе прибрал повечето от нещата си. Празният аквариум на водния демон стоеше до олющения стар куфар, който бе все още отворен и почти пълен.

Лупин се бе навел над нещо върху бюрото си, но вдигна глава, когато Хари почука и влезе.

— Видях, че идваш — засмя се Лупин и посочи пергамента, в който се взираше. Беше Хитроумната карта.

— Току-що говорих с Хагрид и той ми каза, че напускате. Не е вярно, нали?

— Вярно е… — каза Лупин, докато отваряше чекмеджетата и изваждаше оттам нещата си.

— Но защо ? — попита Хари. — В Министерството на магията не смятат, че сте помагали на Сириус, нали?

Лупин отиде до вратата и я затвори зад гърба на Хари.

— Не. Професор Дъмбълдор успял да убеди Фъдж, че съм се опитал да ви спася живота. — Той въздъхна. — А на Сивиръс толкова му и трябвало. Загубата на Ордена на Мерлин е била голям удар за него. И днес сутринта на закуска той уж случайно споменал, че съм върколак.

— Не можете да ни напуснете само заради това! — протестираше Хари.

Лупин тъжно се усмихна.

— Утре по това време ще започнат да пристигат сови с писма от родители, които не биха се съгласили върколак да учи децата им. А след това, което стана снощи, аз напълно ги разбирам. Можеше да ухапя някого от вас… и не бива повече никога да се случва.

— Вие сте най-добрият учител по защита срещу Черните изкуства, който някога сме имали! Не си отивайте! — замоли му се Хари.

Лупин поклати глава, без да отговори, но продължи да изпразва чекмеджетата си. И докато Хари си блъскаше ума по каква причина да го накара да остане, Лупин каза:

— От онова, което директорът ми разправи тази сутрин, разбрах — ти си спасил живота на мнозина снощи, Хари. Най-много се гордея с това, че научи толкова много неща. Разкажи ми сега за своя покровител.

— Вие откъде разбрахте за това? — изненада се Хари.

— Нищо друго не би могло да отблъсне дименторите!

И Хари разказа на Лупин какво се бе случило. Като го изслуша, Лупин отново се усмихна.

— Да, баща ти винаги се преобразяваше в млад елен — рече той. — Правилно си отгатнал, затова му викахме Рог.

Лупин хвърли и последните книги в куфара си, затвори чекмеджетата и се обърна към Хари.

— Ето, донесох ти я от Къщата на крясъците снощи — каза той и подаде на Хари мантията невидимка. — И… това — той се поколеба малко, но му подаде и Хитроумната карта. — Нали вече не съм ти учител, нямам угризения да ти я дам. Тя вече не ми трябва, но уверявам те, с Рон и Хърмаяни ще намерите как да я използвате.

Хари пое картата с усмивка на задоволство.

— Вие ми казахте, че Лун, Опаш, Лап и Рог са искали да ме подмамят извън замъка… Казахте, че за тях това било забавно.

— Не отричам — каза Лупин, посягайки да затвори куфара си. — И съм сигурен, че Джеймс би останал много разочарован, ако синът му не бе открил нито един от тайните тунели на замъка.