Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

Покровителят се обърна и хукна в тръст обратно назад към Хари през гладката повърхност на водата. Не беше кон. Не беше и еднорог. Беше млад елен. Светеше ярко като луната горе… Приближаваше се към него…

Спря на брега. Копитата му не оставяха следи в меката земя, а големите му сребристи очи се впериха в Хари. После бавно сведе красивите си рога. И Хари осъзна.

— Рог! — прошепна той.

Но когато протегна треперещите си ръце към създанието, то изчезна.

Хари остана така с протегнати ръце. Сърцето му подскочи, когато чу шум от копита зад гърба си. Извърна се и видя Хърмаяни да тича към него, дърпайки Бъкбийк.

— Какво направи? — гневно му каза тя. — Нали обеща да стоиш на пост?

— Току-що спасих живота на всички ни… — каза Хари. — Иди там… зад храста… ще ти обясня.

Хърмаяни изслуша какво бе станало и пак зяпна.

— Видя ли те някой?

— Да, не ме ли слушаше? Аз съм видял самия себе си, но тогава си помислих, че е баща ми. Сега всичко е наред!

— Хари, не мога да повярвам!… Ти си направил магия за покровител, който е прогонил всичките онези диментори! Това е много, много сложна магия…

— Знаех си, че ще успея този път — каза Хари. — Защото вече го бях правил… Разбираш ли ме?

— Не съм сигурна… Хари, виж Снейп!

Двамата насочиха погледи покрай храста към другия бряг. Снейп бе дошъл в съзнание. Той измагьосваше носилки и поставяше безжизнените тела на Хари, Хърмаяни и Блек върху тях. Четвъртата носилка, без съмнение с Рон, вече плуваше във въздуха до него. След това с насочена напред магическа пръчка той ги подкара към замъка.

— Така, наближава моментът — каза Хърмаяни напрегнато и погледна часовника си. — Остават ни още четиресет и пет минути, докато Дъмбълдор заключи вратата на болничното крило. Трябва да спасим Сириус и да се върнем там, преди някой да разбере, че ни няма.

Те почакаха, гледайки как се движат отраженията на облаците в езерото, а храстът до тях шепнеше на лекия ветрец. Отегчен, Бъкбийк отново си търсеше червеи.

— Мислиш ли, че вече е горе? — попита Хари.

Погледна часовника си, вдигна очи към замъка и започна да брои прозорците отдясно на Западната кула.

— Виж! — прошепна Хърмаяни. — Кой е този? Някой излиза от замъка!

Хари се взря през мрака. Човекът тичаше през поляната към един от входовете. На кръста му проблясваше нещо.

— Макнеър! — каза Хари. — Екзекуторът! Отива да вика дименторите! Сега е моментът, Хърмаяни!

Хърмаяни сложи ръце върху гърба на Бъкбийк и Хари й помогна да го яхне. После стъпи с единия си крак върху един от по-ниските клони на храстовидното дръвче и се покатери пред нея. Преметна въжето на Бъкбийк през шията му и го превърза за другата страна на каишката като юзда.

— Готова ли си? — прошепна той. — Дръж се здраво за мен…

Хари смушка с пети Бъкбийк от двете страни.

Хипогрифът се издигна право нагоре в тъмното. Хари го притисна с колене и усети как големите му крила мощно се размахват под тях. Хърмаяни бе прихванала Хари през кръста и той я чуваше да си шепне: „О, не… не ми харесва… Ооо, изобщо не ми харесва…“ Хари пришпорваше Бъкбийк. Издигаха се плавно към горните етажи на замъка. След силно дръпване на въжето отляво Бъкбийк зави. Хари се мъчеше да брои прозорците, покрай които бързо прелитаха…

— Стой! — каза той и дръпна въжето с всичка сила.

Бъкбийк спря. Останаха на едно място, ако не се смятаха лекото издигане и снишаване, защото Бъкбийк махаше с крила, за да се задържи във въздуха.

— Ето го! — рече Хари, щом забеляза Сириус, като се изравниха с прозореца му.

Той протегна ръка и когато Бъкбийк сви крилата си надолу, успя да почука силно върху стъклото.

Блек вдигна очи. Хари видя как челюстта му увисна от изненада. Сириус скочи, втурна се към прозореца и се опита да го отвори, но той бе заключен.

— Дръпни се назад! — викна му Хърмаяни и извади пръчката си с лявата ръка, а с дясната се вкопчи още по-здраво в дрехите на Хари.

— Алохомора!

Прозорецът изведнъж се отвори.

— Как… как… — едва изрече Блек, вперил поглед в хипогрифа.

— Мятай се… няма време — подкани го Хари и прихвана Бъкбийк за гладките пера по шията, за да го задържи на едно място. — Трябва да се махаш оттук… Дименторите идват… Макнеър отиде да ги доведе.

Блек се хвана за рамката на прозореца и измъкна главата и раменете си. Добре, че беше твърде слаб! За секунди успя да преметне единия си крак през гърба на Бъкбийк и яхна хипогрифа зад Хърмаяни.