Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

Листата над главите им прошумоляваха от ветреца. Луната ту се появяваше, ту се скриваше зад плуващите облаци. Хърмаяни седеше, загледана във върбата, и чакаше.

И най-сетне, след повече от час…

— Вече излизаме! — прошепна Хърмаяни.

Тя и Хари скочиха на крака. Бъкбийк вдигна глава. Двамата видяха как Лупин, Рон и Петигрю изпълзяха с мъка от дупката в корените. След тях излезе Хърмаяни… после Снейп в безсъзнание, носещ се към въздуха. Следваха Хари и Блек. Всички поеха към замъка.

Сърцето на Хари заби много бързо. Той вдигна очи към небето. Всеки миг онзи облак щеше да се придвижи и да открие луната…

— Хари — прошепна Хърмаяни, сякаш знаеше точно какво мисли той, — трябва да стоим тук. Не бива да ни видят. Нищо не можем да направим…

— Значи да оставим Петигрю да се измъкне отново… — тихо каза Хари.

— Как смяташ да намерим плъх в тъмното? — леко му се сопна Хърмаяни. — Нищо не можем да направим! Върнахме се тук да помогнем на Сириус! Не бива да правим нищо друго…

— Добре, добре!

Луната се показа иззад облака. Те видяха как малките фигури на поляната спряха. После забелязаха раздвижване.

— Ето го Лупин — прошепна Хърмаяни. — Той се трансформира.

— Хърмаяни! — рече Хари рязко. — Трябва да се махаме!

— Не бива, нали ти казах…

— Няма да се намесваме! Но ако Лупин избяга в гората, ще попадне право на нас…

Хърмаяни ахна.

— Бързо! — простена тя и се втурна да развърже Бъкбийк. — Бързо! Къде ще идем? Къде да се скрием? Дименторите ще дойдат всеки момент…

— Връщаме се у Хагрид! — каза Хари. — Там няма никого… Хайде!

Те хукнаха с всички сили, а Бъкбийк препускаше зад тях. Вече чуваха върколака да вие зад гърбовете им…

Стигнаха до колибата, Хари се втурна към вратата, дръпна я и Хърмаяни и Бъкбийк влязоха на бегом покрай него. Хари се шмугна вътре след тях и залости вратата. Хрътката Фанг излая силно.

— Шшшт, Фанг, ние сме! — каза му Хърмаяни, изтича при него и започна да го чеше по ушите, за да го укроти. — Отървахме се на косъм! — обърна се тя към Хари.

— Май да…

Хари гледаше през прозореца. Оттук почти не се виждаше какво става. Бъкбийк явно бе много щастлив, че се е върнал в дома на Хагрид. Той си легна пред огъня, сви доволно крила и се приготви за дълга дрямка.

— Мисля, че е по-добре пак да излезем отвън — предложи Хари. — Не виждам какво става… Няма да разберем кога е дошло време…

Хърмаяни го погледна с известно недоверие.

— Няма да се опитвам да се намесвам — бързо я успокои той. — Но ако не виждаме какво става, как ще разберем кога е дошъл моментът да спасим Сириус?

— Е… Добре тогава… Аз ще чакам тук с Бъкбийк… Само че, Хари, внимавай… навън е върколакът… и дименторите…

Хари излезе и се промъкна покрай колибата. От далечината се носеха жални викове. Значи дименторите вече се доближаваха до Сириус. Той и Хърмаяни всеки миг щяха да изтичат при него…

Хари се взираше към езерото, а сърцето му направо се мяташе в гърдите. Онзи, който беше изпратил покровителя, щеше да се появи всеки момент.

За части от секундата той се поколеба пред вратата. Не трябваше да го видят. Той не искаше да го видят. Искаше той да види… трябваше да узнае…

Ето ги и дименторите. Изникнали в мрака от всички посоки, те се носеха по брега на езерото… Отдалечаваха се от мястото, където стоеше Хари и се насочваха към отсрещния бряг… Нямаше да му се наложи да се приближава до тях.

Хари се затича. Мислеше само за баща си… Ако беше той… Ако наистина беше той… Трябваше да знае… Трябваше да разбере… Езерото се приближаваше все повече и повече, но нямаше и следа от никого. На отсрещния бряг виждаше леки сребристи отблясъци… неговите собствени слаби опити да призове покровителя…

До водата имаше храстовидно дърво. Хари се хвърли зад него, взирайки се отчаяно през листата му. На отсрещния бряг сребърното сияние изведнъж изгасна. Обзеха го ужас и вълнение… Сега всеки момент…

— Хайде! — шепнеше той, взирайки се. — Къде си? Татко, хайде, ела…

Но никой не идваше. Хари проточи шия да погледне кръга от диментори отвъд езерото. Един от тях вече сваляше качулката. Време беше да се появи спасителят. Но никой не идваше на помощ този път…

И тогава изведнъж му стана ясно… Той разбра… Не беше видял баща си… бе видял _самия себе си_…

Хари отскочи назад от храста и измъкна пръчката си.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — извика той.

От връхчето на пръчката лумна не безформен облак сребриста мъгла, а ослепително светло сребърно животно. Хари присви очи да види какво е то. Приличаше на кон. Отдалечаваше се от него безмълвно в галоп през черната повърхност на езерото. Видя го как наведе глава и се хвърли срещу скупчените диментори… Галопираше в кръг около черните силуети, а дименторите отстъпваха назад, разпръскваха се, изчезваха в мрака… Те си отиваха.