Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Хайде, Бъкбийк, нагоре! — каза Хари и раздруса въжето. — Нагоре към кулата!… Давай!

Хипогрифът замахна със силните си крила и те отново се понесоха нагоре към върха на Западната кула. Бъкбийк кацна тежко върху бойницата и Хари и Хърмаяни веднага се смъкнаха от гърба му.

— Сириус, ти продължавай… бързо! — задъхано изрече Хари. — Всеки момент ще влязат в кабинета на Флитуик и ще открият, че те няма.

Бъкбийк нетърпеливо потропваше с крака и мяташе тежката си глава.

— Какво стана с другото момче? С Рон? — тревожно попита Сириус.

— Ще се оправи… още е зле, но Мадам Помфри казва, че ще успее да го излекува. Бързо… Хайде!

Ала Блек не можеше да отмести поглед от Хари.

— Как ще мога да ти се отблагодаря…

— ТРЪГВАЙ! — викнаха Хари и Хърмаяни в един глас.

Блек обърна Бъкбийк нагоре към небето.

— Пак ще се видим — каза той. — Ти си… истински син на баща си, Хари!

Той притисна Бъкбийк с крака. Хари и Хърмаяни отскочиха назад, когато огромните крила отново се разпериха. Хипогрифът излетя нагоре. Той и ездачът му все повече се смаляваха, докато Хари ги изпращаше с поглед. Тогава един облак закри луната… и те изчезнаха.

— Хари! Хари!

Хърмаяни го дърпаше за ръкава и гледаше часовника си.

— Имаме точно десет минути да слезем до болничното крило без никой да ни види… преди Дъмбълдор да заключи стаята…

— Добре — съгласи се Хари и едва откъсна очи от небето, — да вървим…

Те се вмъкнаха през вратата зад тях и слязоха по тясната спираловидна каменна стълба. Като стигнаха до най-долното стъпало, чуха гласове. Прилепиха се към стената и се заслушаха. Изглежда говореха Фъдж и Снейп, докато крачеха бързо по коридора.

— …дано само Дъмбълдор не създава трудности — каза Снейп. — Целувката ще бъде положена незабавно, нали?

— Веднага щом Макнеър се върне с дименторите. Цялата тая история с Блек вече много се усложни. Нямате представа с какво нетърпение чакам да уведомя „Пророчески вести“, че вече е заловен… Предполагам, че ще искат да интервюират и вас, Снейп… а щом младият Хари се опомни, сигурно ще изрази готовност да сподели за вестника как точно сте го спасили…

Хари стисна зъби. Той мерна самодоволната усмивка на Снейп, когато двамата с Фъдж минаха покрай скривалището им. Стъпките заглъхнаха. Хари и Хърмаяни изчакаха малко да се уверят, че наистина няма никого, и едва тогава хукнаха в обратната посока. Надолу по стълбите, после по други стълби, по един друг коридор… и там чуха познат гърлен кикот.

— Пийвс! — измърмори Хари и хвана Хърмаяни за китката. — Влизай тук!

Те се вмъкнаха в една празна класна стая отляво точно навреме. Пийвс като че ли се мяташе насам-натам из коридора в страхотно настроение и се заливаше от смях.

— Уф! Ужасен е! — прошепна Хърмаяни, допряла ухо до вратата. — Обзалагам се, че умира от радост, задето дименторите ще довършат Блек… — Тя погледна часовника си. — Три минути, Хари!

Изчакаха да заглъхне злорадия смях на Пийвс, измъкнаха се от стаята и пак хукнаха презглава.

— Хърмаяни… а какво ще стане, ако не се върнем… преди Дъмбълдор да заключи вратата? — едва дишаше Хари.

— Не искам и да мисля за това! — простена Хърмаяни и пак погледна часовника си. — Една минута!

Бяха стигнали началото на коридора, който водеше до вратата на болничното крило.

— Ето… чувам Дъмбълдор — нервно каза Хърмаяни. — Хайде, Хари! — Те се промъкнаха по коридора. Вратата се отвори. Появи се гърбът на Дъмбълдор.

— Аз ще ви заключа — чуха го да казва. — Сега е… пет минути преди полунощ… Госпожице Грейнджър, три превъртания са достатъчни. Успех!

Дъмбълдор излезе заднишком от стаята, затвори вратата и понечи да я заключи с магическата си пръчка. Хари и Хърмаяни в паника се втурнаха към него. Дъмбълдор вдигна очи и под дългите му сребристи мустаци се разля широка усмивка.

— Е? — попита тихо той.

— Успяхме! — отвърна Хърмаяни. — Сириус избяга с Бъкбийк…

Дъмбълдор ги погледна със светнали очи.

— Браво на вас! Мисля, че… — Той напрегнато се вслуша дали нещо се движи в болничното крило. — Да, мисля че и вие… избягахте. Хайде, влизайте… ще ви заключа.

Хари и Хърмаяни се вмъкнаха в стаята. Там беше само Рон, все още неподвижен, на последното легло. Щом ключалката щракна зад тях, Хари и Хърмаяни се пъхнаха в леглата си, а Хърмаяни отново скри времевърта под наметалото си. В следващия момент се чуха стъпките на Мадам Помфри, която идваше от кабинета си.