Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Тъкмо като сме влезли в тунела! — каза Хърмаяни. — Ако Дъмбълдор беше дошъл с нас!

— Тогава биха дошли и Макнеър, и Фъдж — с горчивина каза Хари. — Обзалагам се на каквото искаш, че Фъдж би наредил на Макнеър да убие Сириус на място.

Те проследиха четиримата мъже, докато стигнаха до замъка и се изгубиха от очите им. Няколко минути наоколо бе пусто. После…

— Ето го Лупин! — каза Хари и двамата видяха как някой тича надолу по каменната стълба и се насочва право към върбата.

Хари вдигна очи към небето. Облаците плътно закриваха луната.

Те видяха как Лупин взе един счупен клон от земята и натисна чвора в ствола. Дървото спря да размахва клони и Лупин също се вмъкна през дупката в корените му.

— Да беше взел със себе си мантията — каза Хари. — Ето я къде е… — Той се обърна към Хърмаяни. — Ако изтичам сега бързо да я грабна, Снейп няма да може да влезе вътре и тогава…

— Хари, не бива да ни видят!

— Как издържаш на всичко това? — попита той ядосано. — Как можеш да стоиш тук и да гледаш какво се случва? — Той се поколеба. — Отивам да взема мантията!

— Хари, не!

Хърмаяни го сграбчи за дрехите тъкмо навреме. След миг чуха звук от песен. Беше Хагрид, който крачеше към замъка и пееше с цяло гърло, клатушкайки се леко. В ръката си размахваше голяма бутилка.

— Видя ли? — прошепна Хърмаяни. — Видя ли какво можеше да стане?! Трябва да стоим скрити! Не, Бъкбийк!

Хипогрифът яростно се мъчеше да тръгне към Хагрид. Хари и Хърмаяни дърпаха въжето с всички сили, за да го задържат. Те гледаха как Хагрид, подпийнал, върви на зиг-заг към замъка. После и той изчезна. Бъкбийк спря да се дърпа и главата му тъжно клюмна.

Не бяха минали и две минути, и вратата на замъка отново се отвори. Снейп се втурна навън и затича към върбата.

Хари сви юмруци, като видя как Снейп спря изведнъж до дървото и я вдигна.

— Махни си мръсните лапи от нея! — озъби се Хари едва чуто.

— Шшшт!

Снейп грабна клона, с който Лупин бе вкаменил върбата, промуши го до чвора и изчезна от очите им, намятайки мантията.

— Това е — отбеляза Хърмаяни. — Сега всички сме там долу… и само трябва да изчакаме, докато отново излезем…

Тя завърза здраво около най-близкото дърво края на въжето на Бъкбийк, седна на сухата земя и обгърна колене с ръцете си.

— Хари, има нещо, което не разбирам… Защо дименторите не стигнаха до Сириус? Помня как се приближиха и после струва ми се, съм припаднала… Бяха толкова много…

Хари също седна. Той й разказа какво е видял — как щом най-близкият до него диментор бе навел устата си към него, нещо голямо и сребристо се бе появило в галоп откъм езерото и бе накарало дименторите да отстъпят.

Хърмаяни го слушаше с леко отворена уста.

— Но какво е било това?

— Само едно нещо е могло да накара дименторите да се махнат — отвърна Хари. — Истински покровител. При това много силен.

— Но кой го е призовал?

Хари не отговори. Той си спомни за онзи, който бе видял на другия край на езерото. Знаеше за кого го бе помислил… Но нима би било възможно?

— Не видя ли някого? — нетърпеливо попита Хърмаяни. — Да не е бил някой от учителите?

— Не — отвърна Хари. — Не беше учител.

— Но все пак трябва да е бил някой истински силен магьосник, за да успее да отблъсне всичките диментори. Щом покровителят е греел толкова ярко, не успя ли да го видиш?

— Даа, видях го — бавно каза Хари. — Но… може би съм си въобразил… мислите ми не бяха… а и веднага след това припаднах…

— Кой е бил според теб?

— Мисля… — Хари преглътна, съзнавайки колко странно ще прозвучат думите му. — Мисля, че беше баща ми.

Той погледна Хърмаяни и видя, че го беше зяпнала. Тя го гледаше със смесица от страх и съчувствие в очите.

— Хари, баща ти е… ъъъ… мъртъв — тихо каза тя.

— Знам — бързо отвърна Хари.

— Мислиш, че си видял неговия призрак ли?

— Не знам… не… изглеждаше като от плът и кръв…

— Ами тогава…

— Може би ми се е привидяло — каза Хари. — Но… доколкото успях да видя… много приличаше на него… Виждал съм го на снимки…

Хърмаяни още го гледаше така, сякаш се тревожеше за разума му.

— Знам, че звучи безумно — изведнъж каза Хари и се обърна към Бъкбийк, който ровеше с клюн пръстта и сигурно търсеше червейчета.

Но той всъщност не гледаше Бъкбийк. Мислеше за баща си и за тримата му най-добри приятели… Лун, Опаш, Лап и Рог… Не бяха ли и четиримата събрани тук тази вечер? Опаш се бе появил точно сега, след като всички го смятаха за мъртъв. Защо и баща му да не бе направил същото? Дали наистина бе видял някого там, отвъд езерото? Фигурата бе твърде далеч, за да я различи ясно… но бе сигурен за миг, преди да загуби съзнание…