Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Не, аз… Аз искам да съм при него… Не ща да го оставям сам…

Откъм колибата се чуха стъпки.

— Бъкбийк, тръгвай! — шепнеше настойчиво Хари.

Той дръпна още по-силно въжето около шията на Бъкбийк. Хипогрифът тръгна, шумолейки непредпазливо с крилата си. Бяха все още на цели три метра от гората и лесно можеха да бъдат забелязани откъм задната врата на Хагрид.

— Един момент, ако обичате, Макнеър — разнесе се сега гласът на Дъмбълдор. — Вие също трябва да се подпишете.

Стъпките спряха. Хари продължаваше да дърпа въжето. Бъкбийк щракна с клюн и закрачи малко по-бързо.

Пребледнялата Хърмаяни надничаше иззад дървото.

— Хари, бързо! — беззвучно го подкани тя.

Хари още чуваше Дъмбълдор да говори в колибата. Той пак дръпна рязко въжето. Бъкбийк неохотно премина в тръст. Бяха стигнали вече до дърветата…

— Бързо! — простена Хърмаяни, скочи напред, хвана въжето и дръпна и тя с всички сили, за да накара Бъкбийк да се движи по-бързо. Хари погледна през рамо — вече нямаше да ги видят, а и те не можеха да видят градината на Хагрид.

— Спри! — прошепна той на Хърмаяни. — Може да ни чуят.

Задната врата на колибата се трясна. Хари, Хърмаяни и Бъкбийк притихнаха и дори хипогрифът като че ли слушаше напрегнато.

Тишина… и изведнъж…

— Къде е той? — изхриптя старецът от комисията. — Къде е звярът?

— Беше вързан там! — яростно се обади екзекуторът. — Видях го! Там беше!

— Колко интересно! — обади се Дъмбълдор. В гласа му се долавяше нотка на радост.

— Бийки… — рече Хагрид дрезгаво.

Разнесе се свистене и тъп удар от секира. Екзекуторът навярно я беше забил в оградата от гняв. Тогава пак се чу вой, но сега вече и думите на Хагрид между хлипанията.

— Няма го! Няма го! Славна човчица, избягал е! Ще да се е откъснал! Бийки, умното ми момче!

Бъкбийк започна да се дърпа от въжето, опитвайки се да се се върне към Хагрид. Хари и Хърмаяни го хванаха здраво и забиха пети в земята на Забранената гора, за да го спрат.

— Някой го е отвързал! — ядосваше се екзекуторът. — Трябва да претърсим наоколо и в гората…

— Макнеър, ако Бъкбийк наистина е бил откраднат, да не мислиш, че крадецът ще се разхожда с него? — каза Дъмбълдор, все още леко развеселен. — По-добре претърсете небето… Хагрид, би ли ми направил един чай? Или ми налей голямо бренди.

— Ей… ей сегичка, професоре — отмалял от щастие каза Хагрид. — ’Айде влезте…

Хари и Хърмаяни слушаха напрегнато. Чуха стъпки, тихите ругатни на екзекутора, хлопването на вратата и после пак настана тишина.

— Ами сега? — каза Хари и се огледа.

— Трябва да се скрием тук — каза Хърмаяни, силно развълнувана. — Ще чакаме, докато се приберат в замъка, а после трябва да се уверим, че няма да ни видят, като летим с Бъкбийк към прозореца на Сириус. Той ще бъде там едва след около два часа… Оох, колко трудно ще бъде…

Тя погледна боязливо през рамо към глъбините на Забранената гора. Слънцето вече залязваше.

— Да се махнем оттук — каза Хари, обмисляйки обстоятелствата. — Трябва отнякъде да виждаме Плашещата върба, за да знаем какво става.

— Добре — съгласи се Хърмаяни и стисна още по-здраво въжето на Бъкбийк — Но трябва и да внимаваме никой да не ни види, Хари, не забравяй.

Те тръгнаха покрай гората, мракът постепенно ги обгръщаше и скоро стигнаха до няколко дървета, през които се виждаше Плашещата върба.

— Ето го Рон! — извика Хари.

Тъмна фигура тичаше през поляната и викове пронизваха тихия нощен въздух

— Пусни го… пусни го… Скабърс… ела тук…

Тогава от тъмното изникнаха още две фигури. Хари видя себе си и Хърмаяни да се втурват след Рон, а после — Рон да се хвърля на земята.

— Хванах те! Марш, мръсен котарак!

— Ето го Сириус! — рече Хари.

Едрият силует на кучето бе изскочил откъм корените на върбата. Видяха как то събаря Хари, след това склещва Рон…

— Оттук изглежда още по-страшно, нали? — обади се Хари, докато гледаше как кучето дърпа Рон към корените. — Уф… видя ли как ме шибна дървото… Ето те и теб… Колко _странно_…

Плашещата върба скърцаше и размахваше ниските си клони, а двамата се гледаха как тичат насам-натам, опитвайки се да стигнат до основата на ствола. После изведнъж дървото се вцепени.

— Крукшанкс вече е натиснал чвора — каза Хърмаяни.

— А сега влизаме… — прошепна Хари. — Вече сме вътре.

Щом изчезнаха, дървото отново започна да размахва клони. След няколко секунди чуха стъпки, които минаха доста наблизо. Дъмбълдор, Макнеър, Фъдж и старецът от комисията вървяха към замъка.