Анджей Сапковский - Сезонът на бурите

— Лоша идея е да минаваш сама през гората — каза спасителят ѝ, като се приближи.

Той свали качулката си и снежнобялата му коса засия в горския полумрак. Нимуе едва не се разкрещя, неволно притисна юмрук към устата си. „Това е невъзможно — помисли си тя, — абсолютно невъзможно. Сигурно сънувам.“

— Но сега — продължи белокосият, като оглеждаше почернялата и покрита с петна плочка в ръката си, — сега оттук вече може да се преминава спокойно. И какво имаме тук? IDR UL Ex IX 0008 BETA. Ха! Точно ти ми липсваше в сметката, осмицо. Но сега вече е закрита. Как се чувстваш, момиче? Ох, извинявай. В устата ти е сухо, нали? Езикът ти е като дървен? Знам, знам. Ето, пийни..

Тя пое с треперещи ръце подадената ѝ манерка.

— Накъде отиваш?

— В Д… До… До…

— До?

— … Дориан. Какво беше това? Онова… там?

— Произведение на изкуството. Шедьовър номер осем. Всъщност няма значение какво е било. Важното е, че вече го няма. А ти коя си? Къде отиваш?

Тя кимна с глава, преглътна. И се реши. Сама се изненада от куража си.

— Аз… Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин. От Дориан отивам в Анхор, а оттам в Горс Велен. В Аретуза, училището за магьосници на остров Танед.

— Охо. А откъде идваш?

— От село Вирва. През Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт…

— Познавам този маршрут — прекъсна я той. — Обходила си едва ли не половината свят, Нимуе, дъще на Вледир. В Аретуза би трябвало да ти го зачетат като точки за приемния изпит. Но е по-вероятно да не го направят. Амбициозна цел си си поставила, девойко от село Вирва. Много амбициозна. Ела с мен.

— Добри… — Нимуе все още движеше неуверено краката си. — Добри господине…

— Да?

— Благодаря, че ме спаси.

— Ти също заслужаваш благодарност. От много дни търся наоколо някой като теб. Онези, които преминаваха преди, се движеха на големи групи, шумно и с оръжие, такива нашият шедьовър номер осем не се осмеляваше да напада, не си подаваше носа от скривалището си. Ти го примами оттам. Дори от голямо разстояние е способен да разпознае лесната плячка. Някой, който върви сам. И не е голям. Не се обиждай.

Краят на гората се оказа точно зад ъгъла. Малко по-нататък, до самотна група дървета, чакаше конят на белокосия. Дореста кобила.

— До Дориан — рече той — оттук са около четиридесет мили. За теб три дни път. Три и половина, ако се смята остатъкът от днешния ден. Знаеше ли го?

Нимуе почувства внезапна еуфория, която отми вцепенението и другите последствия от преживения ужас. „Това е сън — помисли си тя. — Като че ли сънувам. Защото това не може да се случва наяве.“

— Какво ти става? Добре ли се чувстваш?

Нимуе събра кураж.

— Тази кобила… — От вълнение тя трудно произнасяше думите. — Тази кобила се казва Плотка. Защото така наричат твоя кон. Защото ти си Гералт от Ривия. Вещерът Гералт от Ривия.

Той я гледа дълго. Мълчаливо. Нимуе също мълчеше, забила поглед в земята.

— Коя година сме сега?

— Хиляда триста… — Тя вдигна изумен поглед. — Хиляда триста седемдесет и трета след Възраждането.

— Ако е така — белокосият избърса лице с облечената си в ръкавица ръка, — значи Гералт от Ривия отдавна не е сред живите. Той е умрял преди сто и пет години. Но аз си мисля, че щеше да се радва, ако… Щеше да се радва, ако след всичките тези сто и пет години хората продължават да го помнят. Че помнят кой е бил. Ха, помнят даже името на коня му. Да, мисля, че щеше да се радва… Ако можеше да разбере за това. Да вървим. Ще те съпроводя.

Дълго време вървяха мълчаливо. Нимуе хапеше устни. Засрамена, тя реши повече да не се обажда.

— Напред — наруши напрегнатата тишина белокосият — има кръстопът и път. Пътят за Дориан. Ще стигнеш безопасно…

— Вещерът Гералт не е умрял! — изригна Нимуе. — Той просто си е отишъл, отишъл е в Страната на ябълките. Но ще се върне… Ще се върне, защото така разказва легендата.

— Легенди. Приказки. Басни. Сказания и предания. Знам, Нимуе от село Вирва, която отива в училището за магьосници на остров Танед. Не би се престрашила да тръгнеш на такова безумно пътешествие, ако не бяха легендите и приказките, с които си израснала. Но това са само приказки, Нимуе. Само приказки. Твърде далеч си стигнала от къщи, за да не го разбираш.

— Вещерът ще се върне от оня свят! — не се предаваше тя. — Ще се върне, за да защитава хората, когато Злото отново се развихри. Докато съществува мракът, дотогава ще са необходими вещерите. А мракът все още съществува!

Той мълча дълго, загледан настрани. Накрая се обърна към нея. И се усмихна.