Анджей Сапковский - Сезонът на бурите

— Върнах ти мечовете — сведе поглед Тициана — и веднага ти стоварих проблеми на главата. Този чиновник ме проследи. Тази сутрин чух как разпитва за теб на пристана. И веднага след това се залепи за мен като репей за кучешка опашка. Сега знам защо. Този иск е по моя вина.

— Ще ти трябва адвокат — рече мрачно Лютичето. — Но не ти препоръчвам госпожа юристката от Керак. Тя е подходяща само за дела извън съдебната зала.

— Можем да забравим за адвоката. Обърна ли внимание на датата на иска? Обзалагам се, че делото вече е било гледано и присъдата е произнесена задочно. И че вече са конфискували сметката ми.

— Много съжалявам — каза Тициана. — Моя е вината. Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам, не си виновна ти. А на Рисберг и съда дано им приседне. Уважаеми стопанино! Още една бутилка „Ест Ест“, ако може!

Скоро те останаха единствените гости в залата. Кръчмарят, демонстративно прозявайки се, им даваше да разберат, че е време да приключват. Първа си тръгна Тициана, а скоро я последва и Лютичето.

Гералт не отиде в стаята, която заемаха заедно с поета. Вместо това тихичко почука на вратата на Тициана Фреви. Тя отвори веднага.

— Чаках те — промълви жената, докато го издърпваше вътре. — Знаех, че ще дойдеш. А ако не беше дошъл, щях да тръгна да те търся.

Тя сигурно го беше приспала с магия, иначе той, разбира се, щеше да се събуди, когато си е тръгвала. А най-вероятно си беше тръгнала преди изгрев-слънце, още по тъмно. От нея беше останал аромат. Нежен мирис на перуника и круша. И още нещо. Рози?

На масичката, върху мечовете му, лежеше цвете. Роза. Една от белите рози, които растяха в множеството саксии, наредени около кръчмата.

Никой не помнеше какво е било това място, кой го е построил, на кого и за какво е служило. Зад кръчмата, в долината, бяха останали руините на древна постройка — някога голям и вероятно богат архитектурен комплекс. От зданието не беше оцеляло практически нищо, виждаха се само останките от основата, затрупани ями и тук-таме каменни блокове. Всичко друго е било разрушено и разграбено. Строителните материали бяха скъпи, нищо не биваше да пропада.

Влязоха под руините на разрушената порта, някога впечатляваща арка, а сега изглеждаща като бесило; впечатлението се засилваше от бръшляна, висящ като отрязано въже. Тръгнаха по алеята между дърветата — те бяха изсъхнали, осакатени и уродливи, сякаш засегнати от проклятието, надвиснало над това място. Алеята водеше към градина или по-скоро нещо, което някога е било градина. Гъсталак от тръни, жълтуга и пълзящи рози, които някога сигурно са били декоративна ценност, а сега представляваха дива и хаотична плетеница от клони, бодливи лози и сухи стъбла. Изпод тази плетеница надничаха останките от статуи и скулптури, изработени предимно в пълен ръст. Останките бяха толкова бедни, че беше невъзможно дори приблизително да се определи кого или какво са изобразявали. Не че това имаше някакво значение. Статуите бяха минало. Те не се бяха съхранили, значи бяха престанали да съществуват. Бяха останали само руини, и те, изглежда, щяха да съществуват много дълго, руините са вечни.

Руини. Паметник на разрушен свят.

— Лютиче.

— Какво?

— В последно време всичко, което можеше да тръгне на зле, тръгна на зле. И на мен ми се струва, че аз съм този, който развали нещата. С каквото и да се захвана напоследък, го провалям.

— Така ли ти се струва?

— Така ми се струва.

— Но изобщо не е така. Не очаквай обяснения. Омръзна ми да обяснявам. А сега се самосъжалявай мълчаливо, много те моля. В момента творя, а твоите оплаквания ме разконцентрират.

Лютичето приседна върху една рухнала колона, тикна шапката си назад, на тила, сложи крак връз крак, настрои лютнята.

Свещта примигва, пламъкът угасва,

докосва ни повей на вятър студен…

И наистина повя вятър, внезапен и силен. Лютичето спря да свири. И шумно въздъхна.

Вещерът се обърна.

Тя стоеше на края на алеята, между разбития пиедестал на неразпознаваема статуя и оплетените храсти на изсъхнал дрян. Висока, с прилепнала рокля. Със сивкави петна по главата, характерни по-скоро за корсак, отколкото за сребърна лисица. С остри уши и удължена муцуна.

Гералт не помръдна.

— Обещах ти, че ще дойда. — В лисичата паст проблеснаха редици от остри зъби. — Някой ден. Този ден настана.

Гералт не помръдваше. На гърба си чувстваше познатата тежест на двата си меча, тежест, която му беше липсвала цял месец. Която обикновено му даваше спокойствие и увереност. Сега, в този момент, тежестта си беше само тежест.