Анджей Сапковский - Сезонът на бурите

— Дойдох… — Зъбите на агуарата проблеснаха. — Сама не знам защо дойдох. Може би, за да се сбогувам. Може би, за да ѝ позволя да се сбогува с теб.

Иззад лисицата се появи слабичка девойка с тънка рокличка. Бледото ѝ и неестествено неподвижно лице все още беше наполовина човешко. Но може би вече повече лисиче, отколкото човешко. Промените се извършваха бързо.

Вещерът поклати глава.

— Ти си я излекувала… съживила си я? Не, това е невъзможно. Значи, тя е била жива там, на кораба. Жива. Престорила се е на мъртва.

Агуарата гръмко залая. На Гералт му отне време, за да осъзнае, че това е смях. Че лисицата се смее.

— Някога ние можехме много неща. Илюзии за вълшебни острови, танцуващи в небето дракони, фалшиви огромни армии, приближаващи се към градските стени… Някога, отдавна. Сега светът се е променил, способностите ни намаляха… и ние се смалихме. Вече сме повече лисици, отколкото агуари. Но все пак дори най-малката, най-младата лисица е способна да излъже с илюзия вашите примитивни човешки сетива.

— За пръв път в живота си — каза той след малко — се радвам, че са ме излъгали.

— Не е вярно, че проваляш всичко. А за награда можеш да докоснеш лицето ми.

Той се изкашля, гледайки острите зъби.

— Хмм…

— Илюзиите са това, за което мислиш. От което се боиш. И за което мечтаеш.

— Какво?

Лисицата тихо изджафка. И се промени.

Тъмни, теменужени очи, пламтящи върху бледо триъгълно лице. Къдрици с цвят на гарванови крила, разрошени като в буря, падащи на каскада върху раменете, бляскави, отразяващи светлината като паунови пера, извиващи се като вълни при всяко движение. Устни, чудесно тесни и бледи под червилото. На шията — черна кадифена лента с обсидианова звезда, искряща и отразяваща наоколо хиляди отблясъци.

Йенефер се усмихна. Вещерът докосна бузата ѝ.

И тогава сухият дрян разцъфна.

А после подухна вятър, разнесе се трясък. Светът изчезна зад завеса от бели цветчета.

— Илюзия — чу Гералт гласа на агуарата. — Всичко е илюзия.

Лютичето беше спрял да пее. Но не бе оставил лютнята. Седеше върху къс от повалена колона. Гледаше небето.

Гералт седна до него. Той размишляваше за разни неща. Подреждаше в главата си разни неща. По-точно се опитваше да ги подреди. Съставяше планове. В по-голямата си част напълно нереални. Обещаваше си разни неща. Силно се съмняваше, че ще може да изпълни някое от обещанията си.

— А ти — рече изведнъж Лютичето — никога не хвалиш баладите ми. Колко само съм съчинил и изпял пред теб. А ти нито веднъж не ми каза: „Това беше хубаво. Искам да ми го изсвириш още веднъж“. Никога не си казвал такова нещо.

— Съгласен съм. Никога не съм казвал, че искам. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото не съм искал.

— Толкова голяма жертва ли е това? — не се предаваше бардът. — Толкова ли е трудно? Кажи: „Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.

— Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.

— Каза го напълно неискрено.

— И какво от това? Нали и без това ще я изсвириш?

— И още как!

Свещта примигва, пламъкът угасва,

докосва ни повей на вятър студен…

И минават дните

и времето тече

тихо и незабележимо.

Щом си с мен, то нещо ни събира,

дори и да не е идеално всичко.

И минават дните

и времето тече

тихо и незабележимо.

Споменът за минатите пътища

не може да ни го отнеме нищо.

И минават дните

и времето тече

тихо и незабележимо.

Затова, скъпа, още веднъж

да повторим рефрена триумфално.

И минават дните

и времето тече

тихо и незабележимо.

Гералт се изправи.

— Време е да тръгваме, Лютиче.

— А? Накъде?

— Не е ли все едно?

— По принцип, да. Да тръгваме.

Върху хълма се белееха останки от сгради, превърнали се в руини толкова отдавна, че вече бяха напълно обрасли с растителност. Стените бяха обвити в бръшлян, млади дръвчета бяха прорасли в разбития под. Това беше — Нимуе нямаше как да го знае — древна светиня, обител на жреците на някакво забравено божество. За Нимуе това си бяха просто руини. Купчина камъни. И пътепоказател. Знак за това, че върви в правилната посока.

Точно след хълма и руините пътят се разклоняваше. Едното му разклонение водеше на запад, през мочурището. Второто водеше на север, скриваше се в гъстата, тъмна гора. Гмурваше се в черния гъсталак, потъваше в мрачната тъмнина и се изгубваше в нея.