Терри Пратчетт - Смрък

— За съжаление, Нейно благородие е разкрила малката ни скаричка, командире. Забранила е от кухнята да ми дават бекон, освен ако заповедите не идват лично от нея.

— Бога ми, тя е досущ като Ветинари! Как узнава за всичко това?

— Всъщност, командире, не мисля, че го узнава. Поне не и като действителен факт. Тя просто ви познава . Може би трябва да го приемете като акт на приятелско подозрение. Трябва да побързаме, командире. Казаха ми, че ще има пилешка салата за обяд.

— Аз обичам ли пилешка салата?

— Да, командире, Нейно благородие ми каза така.

Ваймс се предаде.

— Значи обичам.

У дома, на булевард „Скуун", Ваймс и Сибил обикновено се хранеха заедно само по веднъж на ден, в кухнята, която винаги ставаше приятно задушевна. Те седяха един срещу друг на масата, достатъчно дълга да побере огромната Ваймсова колекция от сосове, горчици, лютеници и, разбира се, туршии. Ваймс споделяше общонародното убеждение, че в буркана с лютеница винаги има по нещичко, стига да бъркаш достатъчно дълго в него с лъжицата.

В имението беше различно. Като се започне оттам, че имаше твърде много храна. Ваймс обаче не беше вчерашен, нито дори онзиденшен и се въздържа от коментар.

Уиликинс сервираше на Ваймс и лейди Сибил. Строго погледнато, това не беше негово задължение, когато бяха извън къщи, но също така строго погледнато, повечето благородни благороднически служители не носеха комплект боксове в добре скроения си жакет.

— Е, момчета, какво правихте тази сутрин? — жизнерадостно подхвана Сибил, докато опразваха чиниите.

— Видяхме смрадливия костеняк! — отзова се малкият Сам. — Той беше целият в брада, ама смрадлива! И открихме смрадливата ябълка, дето е като ако!

Ведрото изражение на лейди Сибил не потрепна.

— И после, търкул-пързул, слязохте по хълма, нали? А видяхте ли xa-ха, хо-хо и хе-хе?

— Да, ама там е пълно с кравешко ако! Стъпих в едно!

Сами зачака зрял отговор и майка му го предостави:

— Е, нали си имаш нови извънградски ботушки? Те са тъкмо за това.

Сам Ваймс видя как лицето на сина му светна от невъобразима наслада, когато майка му продължи:

— Дядо ти все ми казваше, че ако видя голяма купчина тор сред полето, трябва да я поразритам, та да се разстеле равномерно, понеже така всичката трева ще израсне както трябва. — Тя се усмихна на изражението на Ваймс и додаде: — Ами вярно си е, скъпи. Голяма част от земеделието се свежда до тора.

— Хубаво, стига да не вземе да разритва калищата, като се приберем в града — вдигна рамене Ваймс. — Някои от нещата там може да му го върнат.

— Той трябва да опознае провинцията. Трябва да знае откъде идва храната и как я получаваме. Това е важно, Сам!

— Разбира се, скъпа.

Лейди Сибил изгледа мъжа си така, както само съпруга умее.

— Това беше твоят „искрено почитаем" тон, Сам.

— Да, но не виждам защо… — Сибил го прекъсна.

— Един ден Сами ще притежава всичко това и бих искала да има известна представа за него, точно както бих искала ти да се отпуснеш и да се насладиш на почивката си. Мисля да заведа Сами до Домашния чифлик, за да види как се доят кравите и да събере малко яйца. — Тя стана. — Най-напред обаче ще го заведа долу в криптата да види предците си. — Тя забеляза паническия израз на съпруга си и бързо добави: — Няма страшно, Сам, те не витаят из нея. Кротуват си, впрочем в много скъпи ковчези. Защо не дойдеш и ти?

Сам Ваймс неведнъж се беше сблъсквал със Смърт и обратното. Това, което го потискаше, бяха самоубийствата. Повечето случаи се свеждаха до обесване, понеже човек трябва да е твърде самоубийствено настроен, за да скочи в река Анкх, най-малкото защото трябваше да се хвърля няколко пъти, преди да пробие кората. И всеки един от тези случаи трябваше да бъде разследван, просто за да е сигурно, че не е замаскирано убийство. [10] Стражите неведнъж бяха откривали собственоръчно съчинени прощални писма, които при щателен оглед се оказваха написани с чужд почерк. И докато господин Трупър, настоящият градски палач, можеше да прати някого във вечността толкова бързо и гладко, че вероятно не се и усещаше, Ваймс беше виждал твърде често какво успяват да направят аматьорите.

Семейната крипта на Рамкинови му напомни за градската морга в края на работния ден. Беше претъпкана. Някои от ковчезите бяха подпрени на ръбче, сякаш чакаха реда си в погребалния дом. На човек само му оставаше да се надява, че няма да се хързулнат. Ваймс напрегнато следеше как жена му грижливо развежда сина им от плоча на плоча, четейки имената и разказвайки по нещо за всеки от обитателите им. Почувства студените, бездънни дълбини на времето около себе си, спорадично полъхващи от стените. Как ли се чувстваше малкият Сам, докато му изреждаха имената на всички тези негови предци от столетия? Ваймс изобщо не познаваше баща си. Майка му беше казала, че бил прегазен от каруца, но Ваймс подозираше, че ако това изобщо е вярно, каруцата най-вероятно е била пълна с алкохол, който го е „прегазвал" капка по капка с течение на годините. Е, разбира се, че съществуваше и старият Каменолики, цареубиецът, вече реабилитиран и със собствена статуя в града, която никой не шареше с графити, понеже Ваймс даде ясно да се разбере какво ще се случи с извършителя.