Терри Пратчетт - Смрък

— Е, сигурно са му се намирали в излишък, освен ако Рамкин Галоша не е почистил след себе си — отбеляза Ваймс.

Обиколката продължи през ливади с нещо, което Ваймс реши да нарече крави, и около поля с избуяла царевица. Заобиколиха едно „ха-xa", постараха се да не припарват до „хо-хо" и напълно пренебрегнаха поредното „хе-хе", а после се качиха по стръмна пътечка до един хълм, обрасъл с букови дръвчета. От него се виждаше на практика всичко наоколо и със сигурност чак до края на вселената, но за целта най-вероятно трябваше да гледаш право нагоре, без да ти се пречкат разни букови дръвчета. Можеха да се различат даже високите облаци дим и смог, които се издигаха над Анкх-Морпорк.

— Това е Обесническият хълм — съобщи Уиликинс, докато Ваймс се мъчеше да си върне дъха. — Може би няма да ви се ходи по-нататък — отбеляза той, като наближиха билото, — освен ако, така де, не желаете да обясните на малкия младеж какво е бесилка.

Ваймс изгледа въпросително помощника си:

— В смисъл?

— Е, както казах, това е Обесническият хълм. Защо според вас се нарича така, сър? Рамкин Валето горчиво е сбъркал, като е направил огромен облог на пияна глава с един от своите другари по чашка (също толкова пиян), че можел да види градския смог от имението си. Земемерът обаче, който проверил хипотезата, го осведомил, че за целта на хълма не му достигат тридесетина стъпки. Поспирайки само за да се опита да подкупи земемера и след като не успял — да го нашиба с камшик, той събрал всички трудоспособни мъже от имението си и от цялата околия и ги накарал да издигнат хълма с въпросните тридесетина стъпки, което било доста амбициозно начинание. Струвало му цяло състояние, разбира се, но от това всички семейства в околията вероятно са се сдобили с топли зимни дрехи и нови ботуши. Станал е много известен и естествено е спечелил облога.

Ваймс въздъхна.

— Някак си ми се струва, че знам отговора, но все пак да попитам: на какво се е обзаложил?

— На два галона бренди — тържествено отговори Уиликинс. — Изпил наведнъж точно на това място, под възторжените възгласи на насъбраната работна ръка, а после според преданието се търколил чак до подножието на хълма за още по-голям възторг на множеството.

— Не мисля, че бих могъл да погълна два галона бренди дори когато бях пиянде — отбеляза Ваймс. — Това са си дванайсет бутилки!

— Е, към края предполагам, че доста е отишло по гащите му, по един или друг начин. Макар че е имало много като него…

— Всичко отишло по гащите му — цъфна малкият Сами и се заля от любопитния сипкав смях на шестгодишен малчуган, който си мисли, че е зърнал някаква пакост. Съдейки по чутото, работниците, които са поощрявали стария пияница, са мислели по същия начин. Да насърчаваш човек да изпие годишните надници на един път? Що за щуротия?

Уиликинс сигурно беше прочел мислите му:

— Провинцията не е сложна като града, командире. Тук харесват големи и елементарни неща, а Валето е бил голям и елементарен, колкото ви душа иска. Тъкмо затова са го харесвали, защото са знаели какво да очакват от него, дори да се завъргаля. Бас държа, че са се хвалили с него из цялата околия. Просто си го представям: „Нашето вечно пияно благородие може да надпие вашето вечно пияно благородие когато и да е". И са се гордеели с това. Сигурен съм, вие смятахте, че постъпвате правилно, като се ръкувахте с градинаря, но просто объркахте хората. Те не знаят как да ви приемат. Човек ли сте или господар? Тузар или един от тях? Понеже, командире, според техните разбирания никой не може да бъде и двете. Това би било противоестествено. Пък и провинцията не обича загадки.

— Големи загадни гащи! — извика малкият Сами и падна на тревата, превивайки се от смях.

— И аз не знам как да се приема — каза Ваймс. като вдигна сина си и последва Уиликинс надолу по склона. — Сибил обаче знае. Нарочила ме е за балове, танци, вечери и, о, да, соарета — завърши той с тона на човек, генетично програмиран да се отнася с недоверие към всяка сложна дума. — Имам предвид, че в града някак си се оправях с това. Като видя, че проклетията ще е твърде чудовищна, вземам мерки да ме извикат по спешност още по средата… поне вземах, де, преди Сибил да се сети. Ужасно е, когато подчинените на някого следват нарежданията на жена му.

— Така е, командире. Тя е разпоредила на кухненския персонал да не се приготвят никакви сандвичи с бекон без нейното изрично разрешение.

Ваймс потръпна.

— Ти донесе малката скаричка, нали?