Терри Пратчетт - Смрък

Старият Каменолики обаче беше просто един етап от историята, нещо като действителен мит. Между него и Сам Ваймс нямаше връзка, само една болезнена празнота.

И все пак малкият Сам един ден щеше да бъде херцог и си струваше да се вкопчи човек за тази мисъл. Той нямаше да отрасне, тревожейки се какъв е, понеже щеше да знае , а влиянието на майка му, току-виж, надделее над огромната спънка в лицето на Самюъл Ваймс като негов баща. Младият Сам щеше да успее да вкара света в правия път. За това се искаше увереност. Пък да имаш пасмина от (очевидно) умопобъркани, но интересни предци, можеше да впечатли само някой случаен човек от улицата, а Ваймс познаваше доста улици и доста случайни хора.

Уиликинс не беше казал цялата истина. Дори на градските чада им допадаха разни типове, особено проклетници или достатъчно големи особняци, които допринасят за безкрайното налудничаво цирково представление, каквото беше животът по улиците на Анкх-Морпорк. И докато да имаш баща пияница е просто социална несполука, да имаш пра-пра-прадядо, който е успявал да погълне толкова бренди, че урината му сигурно е била огнеопасна, и въпреки това според Уиликинс да се върне във вкъщи да похапне калкан, последван от печена гъска (със съответните вина), а после да играе на свинска подпруга [11] Свинската подпруга е изобретена по някое време около Годината на хермелина от преподобния Джоузеф Робинсън Закономерния, пастор от „Вейте светии и тримата грешници" в енорията на Долно стръмнище. Доколкото може да се съди от записките на неговите съвременници, играта е представлявала комбинация от микадо, прескочи кобила и бренди. За нея няма писани правилата, ако изобщо, разбира се, е имало такива. с дружките си до зори, като си върне загубите от по-рано… Е, допадат им на хората такива неща и такива чешита, които ритат света отзад и го овикват. Това си е праотец за чудо и приказ, не е ли така?

— Май че… бих искал да се поразходя сам — обади се Ваймс. — Така де, да поогледам, да се поровичкам, да й хвана чалъма на тая провинция по мой си начин.

— Вземи Уиликинс с теб, скъпи — кимна лейди Сибил, — за всеки случай.

— За кой случай, скъпа? Та нали всяка нощ обикалям из улиците на града? Не мисля, че ми трябва придружител за разходка из провинцията. Опитвам се да усетя духа на нещата. Ще позяпам жълтурчетата да видя дали ме изпълват с радост или каквото там се предполага да правят, ще се оглеждам за изключително редкия поен гмурец и ще се любувам на полета на къртиците. От седмици чета статиите за природата във вестника. Смятам, че знам как да се справя и сам, скъпа. Командирът на Стражата не се страхува да зърне зърнената мухоловка!

Лейди Сибил знаеше от опит кога е мъдро да не спори и се ограничи само с напътствието:

— Поне гледай да не разстроиш някого, нали, скъпи?

След десет минути ходене Ваймс се загуби. Не физически, а в метафоричния, духовния и перипаттичния [12] Перипатетизъм (гр.) — учение на перипатетиците (последователи на Аристотел) за научно обяснение на света. Бел. бълг. ред. смисъл. Мирисът на живия плет някак си беше безтеселен в сравнение с острата градска смрад и той нямаше ни най-малка представа какво шумоли в храсталака. Познаваше юниците и воловете, понеже често минаваше през района на кланиците, но тези тук не бяха обезумели от страх, а го наблюдаваха внимателно, сякаш си водеха надлежни бележки. Ами да — ето какво било! Светът беше сбъркан! Той беше ченге, открай време си беше ченге и щеше да си умре ченге. Ченгето, като цяло, никога не престава да е ченге. И като ченге обикаляше града повече или по-малко невидим, освен за онези, които нарочно се оглеждат за ченгета и чийто поминък зависи от това да зърнат ченгетата, преди ченгетата да зърнат тях. В повечето случаи си част от фона, докато писъкът, звънът на строшено стъкло и звукът от престъпни стъпки не те фокусира на преден план.

А тук всичко го наблюдаваше. Разни неща се шмугваха зад храсталака, литваха в паника или просто си шумоляха подозрително из шубрака. Той беше непознатият, натрапникът, нежеланият тук.

След поредния завой изникна селцето. Беше зърнал комините отпреди, но пътеките и пътечките се преплитаха в лабиринт под избуялите гъстаци и дървета, образуваха сенчести тунели — които впрочем бяха добре дошли — и си играеха на криеница с чувството му за ориентация.

Изгубил всякаква посока, потен и изтормозен, той внезапно се оказа на дълга прашна улица, накитена с къщи от двете страни. Сред тях се открояваше голяма сграда. Отвсякъде си личеше, че е кръчма, особено по тримата старци, седнали на пейка пред нея. Те загледаха с упование приближаващия се Ваймс, в случай че е от онези мъже, които биха почерпили други мъже по чашка. Дрехите им изглеждаха така, сякаш бяха заковани върху тях. При наближаването му единият каза нещо на другите двама и като минаваше край тях, и тримата станаха, докосвайки с показалец ръба на шапките си. Единият рече: „Дъбърдън, Въша чъст" — фраза, която Ваймс схвана след известен напън. Извърнаха очи наред с изразително кимване към празните халби, за да обърнат внимание, че те фактически са празни и съответно аномалия, която плаче за спешни мерки.