Глен Кук - Бялата роза

В секундата преди да излетим, Господарката се обърна назад и ми подаде нещо.

— Какво е това?

— По-добре го носи, освен ако не искаш да влезеш вътре без амулет!

Не ми се стори нищо особено: просто евтин яспис и нефрит върху проста вкоравена кожа. Но когато закопчах гривната на китката си, усетих стаената в нея сила.

Изкачихме се над покривите много бавно. Те ни бяха единствените пътепоказатели. Извън разчистеното от стражата пространство не се виждаше нищо. Но нали е Господарката, имаше и други начини да се ориентира.

Завихме близо до границата на Могилните земи. На брега на реката се спуснахме толкова ниско, че водата се оказа на метър под нас.

— Доста лед има! — обадих се.

Тя не ми отговори. Оглеждаше бреговата линия, сега преместена в самите Могилни земи. Прогизнал участък от брега се срути, оголвайки дузина скелети. Намръщих се. След секунда ги покри сняг и водата ги отнесе.

— Точно по график, предполагам — обадих се. — Хмм…

Тя заобиколи по границата. Няколко пъти мернах и другите килимчета да се реят в небесата, но нещо долу привлече погледа ми.

— Ей там!

— Какво?

— Стори ми се, че забелязвам следи…

— Възможно е. Псето Жабоубиец е наблизо.

О, леле!

— Време е! — обади се Господарката в един момент и ние завихме към Великата могила. Спуснахме се в основата й и Тя слезе. Последвах Я. Другите килимчета също кацнаха и така на броени метри от отчаянието на света се озовахме четирима Покорени, Господарката и един уплашен стар лечител.

Един от слугите Й донесе лопати. Разхвърча се сняг. Редувахме се всички. Беше отвратителна работа и ставаше още по-ужасна, след като стигнахме погребаните под снега храсталаци. Стана дори още по-зле, когато се добрахме до замръзналата пръст. Налагаше се да копаем бавно, защото Господарката ни успокои, че Боманц е кажи-речи на повърхността.

Сякаш продължи цяла вечност. Лопата след лопата, след лопата… Накрая разкопахме изсъхнала човешка останка, за която Господарката ни увери, че е Боманц. На последния замах лопатата ми се удари в нещо. Приведох се да погледна, като си помислих, че това е камък. Разрових замръзналата пръст…

Изскочих от ямата, трескаво се обърнах и посочих с ръка. Господарката влезе вътре и след малко оттам се разнесе смях.

— Знахаря откри дракона. Поне челюстта му, де!

Продължавах да отстъпвам по посока на килимчето ни…

Нещо голямо го прескочи, издавайки басово ръмжене.

Хвърлих се встрани в снега, който ме погълна. Разнесоха се писъци, ръмжене… Когато излязох от пряспата, битката вече беше приключила. Мернах само Псето Жабоубиец отново да прескача килимчето, този път в бягство и не просто уплашено.

Оказа се, че Господарката и Покорените са били готови да го посрещнат.

— Защо никой не ме предупреди? — простенах.

— Можеше да го прочете в съзнанието ти. Съжалявам само, че не успяхме да го нараним!

Двама Покорени, вероятно от мъжки пол, вдигнаха Боманц. Беше вкочанен като статуя, но все пак в него имаше нещо, което се долавяше ясно. Наречете го искра. Никой не би го сбъркал с мъртвец.

Качихме го на килимчето.

Гневът от могилата беше слаб полъх — едва доловим, досущ като бръмчене на муха в другия край на стаята. Сега ни обгърна — един тежък удар на чука, от който лъхаше на лудост. В него не се долавяше и грам страх. Тварта там беше напълно уверена в крайната си победа. Ние само я отлагахме и го дразнехме.

Килимчето, на което се намираше Боманц, излетя. След него — още едно. Настаних се на мястото си и се помолих Господарката да побърза и да ме махне оттук.

В посока към града се разнесоха яростно ръмжене и викове. Ярка светлина блесна през завесата на снега.

— Знаех си! — измърморих.

Един от страховете ми се бе сбъднал — Псето Жабоубиец беше открило Едноокия и Гоблин.

Още едно килимче излетя. Господарката се качи на нашето и затвори купола.

— Глупаци! — каза. — Какво си мислеха, че правят?

Не коментирах.

Тя нищо не видя — вниманието Й беше съсредоточено върху килимчето, което не се държеше както подобава. Нещо сякаш го привличаше към Великата могила. Да, но аз видях — грозното лице на Ловеца премина на нивото на очите ми. Носеше сина на дървото.

После Псето Жабоубиец изникна отново. Следваше Ловеца. Половината му муцуна липсваше и то тичаше на три крака, но от него беше оцеляло достатъчно, за да разкъса доскорошния си спътник на части.

Господарката най-сетне видя кучето и завъртя килима. Систематично изстреля и осемте му тридесет стъпки дълги копия. Нито едно не пропусна. И все пак…