Глен Кук - Бялата роза

Смалих се наполовина, чувствайки се последен глупак. Естествено, трябваше да знам, че са се опитвали да разкрият Властелина и преди. Бях издал едно малко предимство срещу нищо. Дотук по въпроса за съдействието.

Един от новите Покорени — не ги различавам от пръв поглед, те всички се обличат еднакво — пристигна малко по-късно. Той или тя даде на Господарката малка гравирана кутия. Тя се усмихна, когато я отвори.

— Не са оцелели документи, но разполагаме с това! — И извади няколко стари гривни. — Утре отиваме при Боманц!

Всички други знаеха, но аз трябваше да попитам:

— Какво е това?

— Амулетите, изработени за Вечната стража по времето на Бялата роза. Приносителите им могат да влизат в Могилните земи, без да се подлагат на опасност.

Последвалата възбуда надминаваше разбирането ми.

— Сигурно жена му ги е изнесла. Макар че е загадка как се е добрала до тях. Стига толкова засега, трябва да помисля малко! — и тя ни изгони, както фермерка пръска пилета.

Върнах се в стаята си. Хромия летеше зад мен. Не каза и дума, а отново се зарови в документите. Озадачен, надникнах през рамото му. Беше съставил списък на всички чуждестранни имена, които сме изровили, написани с азбуките на езиците, от които произлизат. Очевидно се занимаваше едновременно и със системи за подмяна на буквите, и с нумерология. Решително отидох до леглото си, обърнах му гръб и се престорих, че спя.

Но докато той беше в стаята, сънят не желаеше да ме навести.

Цяла нощ валя сняг. Истински. Натрупваше по половин стъпка на час и не спираше. Стражата вдигаше страхотна гюрултия в опитите си да разчиства поне входовете и килимчетата. Това и ме събуди.

Бях заспал при все присъствието на Хромия. Разтреперих се от ужас и седнах стреснат, но той продължаваше да се труди упорито.

В казармата беше приятно топло — топлината се задържаше, понеже сградите бяха погребани под снега. Независимо от времето хората тичаха по задачите си. Докато съм спал, се бяха прибрали всички Покорени и на стражниците им се налагаше не само да ринат снега, но и да вършат другите си задължения.

Едноокия се присъедини към мен за бърза закуска. Казах му:

— Тя смята да продължи по план, въпреки времето.

— Климатът тъй или иначе няма да се подобри, Знахар! Онзи тип там знае какво става!

Той ми се стори мрачен, тъй че го попитах:

— Какво има?

— Бива ме да броя, Знахар! Какво очакваш от човек, на когото му остава само седмица живот?

Стомахът ми се върза на възел. Да, досега бях успявал да избегна мисли от този род, но…

— И преди сме били натясно: Стълбата на сълзите, Хвойноград, Берил… Но се измъквахме!

— И аз все това си повтарям!

— Как е Глезанка?

— Притеснена. А ти как мислиш? Точно сега тя се намира между чука и наковалнята.

— Господарката е в съюз с нея!

Той изсумтя:

— Не оставяй специалната ти привързаност да влияе на здравия ти разум, Знахар!

— Мъдър съвет — признах. — Но излишен, защото и сокол не би Я следил по-зорко.

— Навън ли излизаш?

— Не бих го пропуснал за нищо на света. Имаш ли представа откъде мога да си взема снегоходки?

Той се ухили. За секунда иззад маската му надникна дяволът от миналите времена.

— Някои мои познати — няма да споменавам имена, знаеш как е — снощи отмъкнаха половин дузина от оръжейната на Стражата. Пазачът бил заспал на пост…

Ухилих се и му смигнах. Така значи. Напоследък не се виждах с тях и не бях в течение на новостите, но момчетата явно не седяха със скръстени ръце и в празно очакване.

— Е, няколко чифта отидоха при Глезанка, просто за всеки случай. Но останаха четири комплекта, пък и имаме план.

— Така ли?

— Така я. Ще видиш — брилянтен е, ако мога да кажа така!

— Та къде са снегоходките? И кога тръгвате?

— Ще се видим в склада за опушване на месо, след като Покорените излетят!

Няколко стражници дойдоха да хапнат. Изглеждаха изтощени и мърмореха. Едноокия си тръгна и ме остави, потънал в размисъл. Какво ли замисляха негодниците?

И най-щателно подготвените планове отиват на вятъра просто ей тъй…

Господарката връхлетя в столовата.

— Вземи си ръкавиците и палтото, Знахар! Време е!

Зинах за въздух.

— Идваш ли?

— Но… — Помъчих се да намеря някакво извинение. — Ако тръгна, някой ще трябва да се оправя без килимче!

Тя ме погледна изумено.

— Хромия остава тук. Хайде, взимай си палтото!

Замаян, така и сторих, като по пътя за навън подминах Гоблин. Озадачено поклатих глава.