Глен Кук - Стоманени сънища

Оставихме парола и прекосихме потока. Нараян и Синдху се промъкваха през гората, все едно бяха родени за това. По-тихи и от мишки. Стреснаха постовете ни. Не бяха виждали врага.

— Ужасно са самоуверени — оплака се Синдху. За първи път го чувах да изказва мнение.

— Може би са просто тъпи — Войниците на Сенчестите не ме бяха впечатлили с нищо, освен с броя си.

Забелязахме лагерните им огньове по-рано, отколкото очаквах.

Лагеруваха сред дърветата. Не бях предвидила тази възможност. По дяволите, колко егоистично от тяхна страна!

Нараян ме докосна свенливо по лакета и ми прошепна на ухото:

— Стражи. Почакайте тук. — Запромъква се напред като призрак, върна се като призрак. — Двама са. Спят като заклани. Стъпвайте внимателно.

Така че вървяхме, докато не стигнахме до място, откъдето можех да видя онова, което исках. Огледах разположението за няколко минути и после, доволна, ги подканих:

— Да вървим.

Единият от стражите се бе събудил и се надигна, когато Синдху се промъкна покрай него. Отблясъците от огъня танцуваха по широкия му гол гръб.

Ръката на Нараян се стрелна към кръста му. Замахна, китката му изщрака и черна кърпа се уви като змия около врата на стража. Нараян го задуши толкова сръчно, че другарят му дори не се събуди.

Синдху удуши другия с червената си кърпа.

Сега знаех какво се подава от препаските им. Тяхното оръжие.

Нагласиха жертвите си така, че да изглежда сякаш спят с изплезени езици, като през цялото време нареждаха шепнешком някакви ритуални заклинания.

— Синдху, стой тук и пази — заповядах. — Предупреди ни, ако открият телата. Нараян, ела с мен.

Бързах, доколкото мракът позволяваше. Щом стигнахме лагера, казах на Нараян:

— Много сръчно се справихте. Искам да науча този номер с кърпата.

Предложението ми го изненада. Не каза нищо.

— Събери десетте най-добри отряда и ги въоръжи. Освен това и двайсет души, които според теб най-умело биха се справили с конете. Рам!

Рам дотича — тъкмо започвах да подготвям доспехите си. Беше разтревожен.

— Какво има пък сега? — после видях какво е направил с шлема ми. — Какво, по дяволите, е това? Казах ти да го почистиш, не да го унищожиш!

Приличаше на засрамено момченце, когато ми обясни:

— Това е подобие на едно от превъплъщенията на богинята Кина, Господарке. Едно от нейните имена е Отнемащата живот. Виждате ли? В това превъплъщение обликът й много прилича на тези доспехи.

— Другият път да питаш. А сега помогни да се напъхам в това.

Десет минути по-късно стоях в средата на групата, която накарах Нараян да събере.

— Ще ги нападнем. Целта ни не е слаба или победа. Искаме само да ги разубедим да ни нападат. Нахлуваме, правим малко поразии и си тръгваме.

Описах лагера и раздадох задачи, като рисувах в пръстта край огъня.

— Влизаме и излизаме. Не си губете времето да се опитвате да ги убивате. Само ранете този-онзи. Мъртвеца можеш да зарежеш там, където е паднал, но раненият е бреме за другарите си. Каквото и да стане, не излизайте извън оттатъшния край на лагера им. Щом започнат да се организират, отстъпваме. Приберете всяко оръжие, което докопате. Рам, хвани колкото коне можеш. Всички — ако не се сдобиете с оръжия, грабете храна или сечива. Никой да не рискува ничий живот с опити да вземе още нещо. И последно — пазете тишина. Ако ни чуят, че идваме, до един сме мъртви.

Нараян докладва, че удушените стражи все още не са открити. Изпратих го напред, за да могат двамата със Синдху да елиминират колкото могат врагове. Основната част от хората се бяха разположили по последните двеста метра на малки групички. Сто и двайсет души, които се движат едновременно, колкото и да се мъчат, вдигат шум.

Огледах лагера. Мъжете се бяха размърдали. Май беше почти време за смяна на караула.

Тайфата на Рам се присъедини към нас. Сложих шлема, обърнах се с гръб към хората си и се отправих към единствения подслон в лагера. Той би трябвало да принадлежи на командира. Пуснах блуждаещите огънчета да играят по мен и извадих меча си от ножницата.

По острието му пробягна огън.

Връщаше се.

Малцината будни южняци се опулиха.

Мъжете нахлуха в лагера, прободоха спящите и подплашиха будните. Аз повалих един, стигнах до палатката и я разрязах преди човекът вътре да реагира на шумотевицата. Замахнах с меча с две ръце и му отсякох главата, сграбчих я за косата, вдигнах я високо и се обърнах, за да видя как напредва атаката.

Южняците не полагаха никакви усилия да се защитят. Сигурно към двеста вече бяха мъртви, а останалите се мъчеха да се измъкнат. Възможно ли бе да ги надвия толкова лесно?