Глен Кук - Стоманени сънища

Към нас се присъединяваха бегълци. Някои си тръгнаха. На други изискванията за дисциплина не им понесоха. Останалите се стараеха от тях да излязат войници.

Бях щедра на наказания и още по-щедра на награди. Опитах се да възпитавам у тях гордост и — малко по малко — убеждение, че те са по-добри от всички, които не са в бандата, и че не бива да се доверяват на никого извън нея.

Не се щадях. Спях толкова малко, че нямах време за сънища или пък не си ги спомнях. Всеки свободен миг прекарвах в чоплене на дарбата ми. Тя скоро щеше да ми потрябва.

Дарбата ми бавно се съвземаше. Твърде бавно.

Беше като да се учиш да ходиш отново след продължителна болест.

Макар и да не се опитвах да се движа бързо, задминах повечето оцелели. За самотниците и за малките групи изхранването бе по-важно от скоростта. Но след като забавих ход, за да не стигнем ненавреме до Годжа, все повече и повече ни настигаха. Не бяха много онези, които решаваха да се присъединят.

Тук вече бандата бе видимо чужда и плашеше външните хора.

Предполагам, че около десет хиляди души бяха избягали преди разгрома. Колко щяха да оцелеят и да стигнат Годжа? Ако Талиос имаше късмет, може би половината. Земята се бе оказала враждебна.

На четирийсет мили от Годжа и Голямата река, на територия, която исторически принадлежеше на Талиос, наредих да построят истински лагер с ров наоколо. Избрах ливада на северния бряг на бистър поток. Гора покриваше южния бряг. Гледката бе приятна. Смятах да останем, да си почиваме и да се обучаваме, докато отрядите по продоволствието не ошушкат цялата област.

Дни наред прииждащи бегълци съобщаваха, че вражата лека кавалерия идва подире им. Час след като започнахме да строим лагера, ми докладваха, че на юг от гората се издига дим. Извървях едната миля до другия край и съзрях облак, който се издигаше над село, отстоящо на шест мили надолу по пътя. Бяха съвсем близо.

Беда? Несъмнено.

Възможност? На този етап не беше много вероятно.

В сумрака дотича Нараян.

— Господарке! Войниците на Сенчестите! Строят лагер от южната страна на гората. Утре ще ни заловят! — Оптимизмът го бе напуснал.

Замислих се.

— Хората знаят ли?

— Вестта се разнася.

— По дяволите. Добре. Разположи надеждни мъже край канавката и убий всеки, който се опита да напусне. Сложи Рам за отговорник и се върни.

— Да, господарке — и Нараян се втурна. Понякога беше същинска мишка.

Върна се.

— Мърморят.

— Нека си мърморят, само да не бягат. Войниците на Сенчестите знаят ли, че сме толкова близо?

Нараян сви рамене.

— Искам да разбера. Сложи редица от постове на четвърт миля навътре в гората. Двайсет надеждни мъже. Не бива да закачат разузнавачите, идващи от север, но да причакат в засада онези, които се връщат. — Нямаше да очакват неприятности при напускане. — Използвай тези, които не стават за друго, да струпат дига покрай потока. Забийте колове в нея и ги наострете. Намерете лиани и ги потопете в реката. На южния бряг няма никакво място за маневри. Ще трябва да ни нападнат пряко, устремно. Започне ли се, връщай се. — По-добре беше да накараш всички да се заемат с нещо и така да разсееш страховете им.

— Нараян, чакай! — креснах. — Разбери дали някой от мъжете може да се оправя с коне.

Освен моите жребци бандата имаше само половин дузина животни, всичките бродещи коне, които бяхме хванали. Трябваше да науча Рам да се грижи за моя. Сред талианците ездата бе привилегия единствено на Гуните от най-висшата каста и на богатите Шадари. За работа простолюдието използваше волове и биволи.

Минаваше десетият час, когато Нараян се върна. Междувременно дебнех. Бях доволна. Не забелязах паника, нито отявлен ужас — само здравословната доза страх, обуздан от увереността, че шансовете за оцеляване тук са по-добри, отколкото по време на бягство. Те се страхуваха от моето неблагоразположение повече, отколкото от врага, все още невидян. Великолепно.

Направих им предложение за ъгъла, под който да забият коловете в дигата и отидох да говоря с Нараян.

— Сега ще разузнаем в техния лагер — казах му.

— Само ние ли? — усмивката му бе насилена.

— Ти и аз.

— Да, Господарке. Макар, че ще се чувствам по-добре, ако и Синдху дойде с нас.

— Той може ли да се движи безшумно? — Не си представях как тази грамада се промъква незабелязано.

— Като мишка, Господарке.

— Доведи го. Да не губим време. Нужен ни е най-гъстият мрак.

Нараян ме изгледа странно и тръгна.