Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

— Говори, човече. — Баба се обърна директно към великана. Беше направил впечатление дори на нея.

Снори насочи взора си към Червената кралица и я изгледа по онзи начин, след който обикновено мъжете губят очите си. Очите му бяха сини, бледи. Това поне съответстваше на произхода му. Както и остатъците от мечи и тюленови кожи и северните руни, изрисувани с черно и синьо мастило по горната част на ръцете му. Имаше и написано нещо, на някакво езическо писмо, както изглежда, но чукът и брадвата също присъстваха.

Баба отвори уста да заговори пак, обаче севернякът я изпревари, открадвайки напрежението за собствените си думи.

— Напуснах Севера от Хардангер, само че той не е моят дом. Хардангер е спокойно местенце, със зелени склонове, кози и черешови градини. Хората там не са от истинския народ на Севера.

Говореше с дълбок глас и лек акцент — изостряше глухите звуци във всяка дума точно колкото да разбереш, че родният му език е друг. Обръщаше се към цялата зала, макар че очите му стояха вперени в кралицата. Разказваше историята си с умението на оратор. Бях чувал, че на север зимата представлява тримесечна нощ. Такива нощи раждат разказвачи.

— Домът ми се намираше в Уулискинд, в далечния край на Горчивия лед. Разказвам ви историята си, защото онова място и време вече ги няма и живеят само в паметта. Искам да сложа тези неща в умовете ви не за да им придам смисъл или живот, а за да ги направя реални за вас, да ви позволя да крачите сред ундоретите, Децата на чука, и да чуете за последната им битка.

Не знам как го правеше, но заплитайки гласа си около думите, Снори тъчеше нещо като магия. Тя караше косъмчетата по ръцете ми да настръхват и проклет да съм, ако не ми се прищя също да съм викинг и да размахвам брадвата си на галера, която плава нагоре по фиорда Уулиск и троши пролетния лед под корпуса си.

Всеки път, когато той млъкнеше, за да си поеме дъх, глупостта ме напускаше и решавах, че съм голям късметлия да се намирам на топло и сигурно място в Червения предел, но докато говореше, в гърдите на всеки слушател биеше викингско сърце, дори и в моите.

— На север от Уулискинд, отвъд Ярлсоновите възвишения, започва истинският лед. В разгара на лятото той се отдръпва на две-три мили, но не след дълго човек се оказва разделен от земята с ледена покривка, която никога не се топи — нагъната, набраздена и древна. Ундоретите ходят там само за да търгуват с иновените — хората, които живеят в снега и ловуват тюлени върху плаващия лед. Иновените не са като другите хора, увиват се в тюленови кожи и ядат китова мас… С две думи, различни са. Иновените предлагат за продан моржови бивни, китова мас, зъби на гигантски акули, кожи на бели мечки и тюлени. А също и кости, издялани в гребени, клечки за зъби или във формата на истинските духове на леда.

Когато се намеси в леещия се разказ, баба ми приличаше на гарга, която се опитва да прекъсне мелодия. И все пак заслужава признание, че намери волята да заговори — аз дори бях забравил, че стоя в тронната зала с подбити крака и се прозявам сънливо. Вместо това бях със Снори и търгувах железни изделия и сол срещу тюлени, издялани от китова кост.

— Кажи за мъртвите, Снагасон. Вдъхни малко страх у тези лениви принцове — нареди му баба.

И тогава го видях. Видях как погледът му се стрелна за миг към жената със сляпото око. Вече знаех, че е всеизвестно, че Червената кралица се съветва с Мълчаливата сестра. Но както е с повечето „всеизвестни“ неща, клюкарите биха се затруднили да ти кажат как точно са се сдобили с тази информация, макар че бяха готови пламенно да отстояват истинността ѝ. Например беше всеизвестно, че дукът на Граст вкарва в леглото си малки момченца. Аз самият пуснах този слух, след като той ме зашлеви заради едно неприлично предложение към сестра му — пищна хубавица, която имаше изобилие от собствени неприлични предложения. Злостната клевета прихвана и оттогава изпитвах немалко удоволствие да защитавам честта му срещу разпалени противници, които го „знаеха от достоверен източник“! Беше всеизвестно, че дукът на Граст развратничи с невръстни момченца в уединението на замъка си, беше всеизвестно, че Червената кралица практикува забранени чародейства в най-високата кула, беше всеизвестно, че Мълчаливата сестра, лукава вещица, която стои зад голяма част от бедите на империята, държи Червената кралица в ръката си, или пък обратното. Но преди този чудовищен северняк да хвърли поглед към нея, никога не бях срещал друг човек, който наистина да е виждал жената със сляпото око, стояща до баба ми.