Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

— Ротус попита „къде“, но аз знам къде е вратата. И знам, че не може да бъде отворена. — Тя стана пак от трона. — А какво е нужно за една врата?

— Ключ? — Беше Сира, вечно жадна да угоди.

— Да. Ключ. — Усмивка за протежето ѝ. — Такъв ключ ще е търсен от мнозина. Опасна вещ, но по-добре да го притежаваме ние, отколкото враговете ни. Скоро ще имам задачи за всички ви: за някои мисии, за други — въпроси, за трети — нови уроци. Постарайте се да се посветите на тези задачи като на нищо досега. Така ще служите не само на мен, но и на себе си, и което е най-важно — ще служите на империята.

Последваха споглеждания, мърморене: „Къде е мястото на Червения предел във всичко това?“. Може би беше Мартус.

— Стига! — Баба плесна с ръце, за да ни освободи. — Вървете. Тичайте обратно при безсмисления си разкош и му се наслаждавайте, докато можете. Или пък — ако кръвта ми бушува гореща във вас — обмислете тези думи и действайте според тях. Това са последните дни. Животът на всички ни се приближава към една точка и един момент, на немного мили или години от тази стая. Точка в историята, когато императорът или ще ни спаси, или ще ни погуби. Единственото, което можем да направим, е да му спечелим нужното време — и цената трябва да се плати в кръв.

Най-после! Излязох забързано, промушвайки се между другите, и настигнах Сира.

— Е, това решава въпроса. Дъртата кукумявка е превъртяла. Императорът! — Изсмях се и ѝ хвърлих кавалерийската си усмивка. — Даже баба не е толкова стара, че да е виждала последния император.

Сира ме прикова с отвратен поглед.

— Ти изобщо чу ли нещо от онова, което каза тя? — И се отдалечи с широки крачки, като ме остави да стоя там, за да бъда изблъскан от минаващите Мартус и Дарин.

От тронната зала спринтирах по големия коридор и свих наляво там, където цялото ми семейство сви надясно. Брони, статуи, портрети, ветрилообразно разположени мечове, всички те профучаваха покрай мен. Дневните ми ботуши прегазиха сто метра зашеметяващо скъп тъкан килим, върху който изобилието от копринени нишки рисуваше шарки в индийски стил. В далечния му край кривнах зад ъгъла, залитнах и едва не загубих равновесие, избегнах две слугинчета и се втурнах с всички сили по централния коридор на крилото за гости, където десетки стаи стояха подготвени в очакване на евентуални гостуващи благородници.

— Разкарай се от шибания път! — Някакъв стар придворен се беше изтътрил през една врата право пред мен. Беше от татковите — Робин, побелял стар инвалид, който все куцукаше наоколо и се пречкаше в краката. Кривнах покрай него — един Господ знае защо държим такива хрантутници — и ускорих по коридора.

На два пъти стражи надничаха стреснато от нишите си и единият даже извика заплашително, преди да реши, че съм по-скоро навлек, отколкото убиец. Две врати преди края на коридора спрях и се вмъкнах в Зелената стая — рискувах да предположа, че е необитавана. Тя беше обзаведена в простичък стил, с легло с четири колони, издялани във вид на разлистващи се дъбове, и сега наистина беше празна, завита в бели ленени покривки. Минах покрай леглото, където някога бях прекарал няколко приятни нощи в компанията на мургава графиня от най-южните краища на Рим, и разтворих кепенците. През прозореца се озовах на балкона, преметнах се през парапета и скочих на островърхия покрив на кралските конюшни — здание, което би засрамило всяка богаташка къща по Кралския път.

Аз може и да знам как да падам, само че падането от покрива на конюшните би убило и китайски акробат, затова скоростта, с която тичах по каменния улук, беше внимателно премерена между желанието ми да не падна и да се претрепя и желанието ми да не бъда изкормен от Мейрес Алус или някой от биячите му. Грамадният северняк можеше да ме отърве изцяло от дълговете, ако успеех да си осигуря неговите услуги и направех правилните залози. По дяволите, ако хората видеха в него онова, което бях видял аз, и не искаха да ми дадат добра ставка, тогава можех просто да му пробутам упойка и да заложа срещу него.

В далечния край на конюшните имаше две коринтски колони, които крепяха стар бръшлян, или пък обратното. Както и да е, тук един добър или отчаян катерач можеше да се спусне на земята. Плъзнах се по последните десет стъпки, одрах си петата, прехапах си езика и се втурнах към Бойната порта, като плюех кръв.

Стигнах там задъхан и трябваше да се превия надве: опрях длани на бедрата си и задишах с пълни гърди, преди да успея да преценя ситуацията.