Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

Гледах баба и с известно усилие сдържах погледа си да не се плъзне към бялата сбръчкана ръка, полегнала на облегалката на трона зад главата ѝ. През годините бях чувал много слухове за тайната съветница на баба, стара и наполовина луда жена, която държали скрита — наричаха я Мълчаливата сестра. Изглежда обаче аз бях единственият, който знаеше, че тя стои до Червената кралица всеки божи ден. Очите на другите сякаш я избягваха, точно както винаги ми се искаше да правят и моите.

Червената кралица прочисти гърло. В кръчмите из Вермилиън се разправяше, че баба ми някога била красавица, макар и чудовищно висока. Разбивачка на сърца, която привличала ухажори от всички краища на Разделената империя, че и отвъд нея. За мен лицето ѝ бе жестоко, костеливо, кожата ѝ изопната, сякаш обгорена от огън, и въпреки това по нея личаха бръчки, като по смачкан пергамент. Сигурно имаше седемдесет години, но никой не би ѝ дал повече от петдесет. Косата ѝ беше черна, без нито помен от прошарване, и все още блестеше в тъмночервено, където светлината падаше върху нея. Красива или не обаче, очите ѝ можеха да втечнят вътрешностите на всеки мъж. Безстрастни късчета кремък. И за кралицата-воин нямаше корона — о, не! Тя седеше, почти потънала в черно-алената си роба, и само един съвсем тънък златен обръч държеше къдриците ѝ прибрани назад.

— Децата на моите деца. — В думите на баба отекна такова тежко разочарование, че човек имаше чувството, че то може да се пресегне и да го удуши. Тя поклати глава, като че ли всички ние бяхме експеримент по разплод на коне, който трагично се е объркал. — А както чувам, някои от вас вече зачеват собствени принцове и принцеси.

— Ами…

— Куп безделници, които мътят размирици с броя си. — Баба прекъсна обявлението на братовчеда Роланд преди той да е успял да се надуе. Усмивката му угасна сред онази негова глупава брада, която си бе пуснал, за да могат хората да таят поне някакво подозрение, че има брадичка. — Идат мрачни времена и тази нация трябва да е яка като крепост. Времето да бъдете деца отмина. Кръвта ми тече във всички вас, колкото и да е разредена. И вие ще сте войници в предстоящата война.

При тези думи Мартус изпръхтя, макар и достатъчно тихо, за да не бъде чут. Навремето той беше получил назначение в тежката кавалерия и трябваше да стане рицар-генерал, командир на елитните части на Червения предел. Но преди пет години, в пристъп на лудост, Червената кралица почти бе заличила тази част. Векове на традиция, чест и велики постижения, загробени по прищявката на една старица. Сега всички ние щяхме да сме обикновени пешаци, да тичаме, да копаем окопи и да упражняваме до безкрай елементарни тактики, които всеки селяндур би могъл да усвои — а това поставя един принц не по-високо от кръчмарски прислужник.

— … по-страшен враг. Време е да зарежем мислите за ненужни завоевания и да изтеглим силите си…

Опомних се от възмущението си и открих, че баба продължава да дудне за войната. Не че ми пука чак толкова за честта. Всички тия глупости за благородството и така нататък са просто едно бреме, което всеки разумен човек ще захвърли в мига, щом му се наложи да си плюе на петите — само че тук говорим за външния вид на нещата, за формата им. Да бъдеш в един от тези три кавалерийски корпуса, да си спечелиш шпорите и да държиш три коня в градските казарми — това си е рождено право на младите благородници от незапомнени времена. Проклятие, исках си назначението. Исках да вляза в офицерските квартири, да разменям опашати лъжи над задимени маси в Конарф и да яздя по Кралския път, развял знамето на Червеното копие или Желязното копито, с дългата коса и щръкналите мустаци на кавалерист и с жребец под себе си. Да бъдеш десети наследник на трона може да те вкара в значителен брой спални, но ако човек заметне аления плащ на конниците на Червения предел и яхне боен кон, малко благородни дами не биха отворили своите, когато им метне една усмивка.

С крайчеца на окото си видях как старицата със сляпото око се раздвижи, като прекъсна мечтите ми и прогони от главата ми всякакви мисли за езда (и от двата вида).

— … изгарят всички мъртви. Кремацията ще бъде задължителна, и за благородниците, и за простолюдието, а всякакви неодобрения от страна на Рим да вървят по дяволите…

Пак ли? Дъртата кукумявка плещеше за погребалните обреди вече повече от година. Като че ли мъжете на моята възраст дават пукната пара за тия неща! Беше се вманиачила по моряшки истории, приказки за духове от Удавените острови, дрънканици на окаляни пияници от тресавищата Кен. Не стига, че някои вече погребваха мъртвите оковани — което си беше прахосване на хубаво желязо заради тъпи суеверия, — ами сега и това не бе достатъчно? Труповете трябвало да се изгарят? Е, на църквата това определено нямаше да ѝ хареса. Щеше да разстрои малко плановете ѝ за Деня на Страшния съд, когато всички уж трябвало да се надигнем от земята за голяма лепкава прегръдка. Ама на кого му пука? Сериозно? Гледах как зората се плъзга по стените високо над мен и се опитах да си представя Лиза както я бях оставил тази сутрин, облечена в светлини и сенки, и нищо друго.