Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

Изводът: храброст може да се наблюдава, когато някой потисне страха си, докато всъщност тайно бяга от по-голям ужас. И тези, чийто най-голям ужас е да не ги помислят за страхливци, винаги са храбри. Аз пък, от друга страна, съм страхливец. Но с малко късмет, дръзка усмивка и умението да сипя безочливи лъжи съм постигал изненадващ успех в задачата да изглеждам като герой и през повечето време успявам да заблудя повечето хора.

Каменната ограда на имението на Де Вийр беше висока и страховита на вид, но двамата с нея бяхме стари приятели: познавах извивките и слабите ѝ места не по-зле от всеки контур на телата на Лиза, Шарал или Миша. Маршрутите за бягство винаги са ми били фикс идея.

Повечето прегради съществуват, за да държат немитата паплач навън, а не добре измитата паплач вътре. Скочих, оттласнах се от една каца за дъждовна вода и се метнах на покрива на градинската барака, а оттам — към стената. Зъби щракнаха зад петите ми, докато се набирах. Прехвърлих се през стената, увиснах на пръсти и се пуснах. Тръпка на облекчение пробяга през мен, когато кучето залая и задращи от другата страна на зида. Песът беше тичал безмълвно и едва не ме беше докопал. Тихите е много вероятно да те убият. Колкото повече шум вдига едно животно, толкова по-рядко убива. Същото важи и за хората. Аз се състоя от девет десети фукня и една десета алчност, и засега нито грам убийство.

Приземих се на улицата, този път по-леко, волен и свободен, и миришещ ако не на рози, то поне на азалии и смесица от билки. Ален беше проблем, с който щях да се занимавам друг път. Можеше да се нареди на опашката. Тя беше дълга и в челото ѝ стоеше Мейрес Алус, стиснал десетина заповеди, бележки за дължими суми и обещания за плащане, надраскани с пиянска ръка върху коприненото бельо на курви. Изправих се, разкърших снага и заслушах недоволството на кучето зад стената. Щях да се нуждая от доста по-висока стена, за да спре биячите на Мейрес.

Пред мен се простираше Кралският път, осеян със сенки. Тук градските къщи на благородните фамилии си съперничеха с показната пищност на именията на търговци-принцове; новите пари се опитваха да блестят по-ярко от старите. Във Вермилиън има малко толкова изискани улици.

— Отведете го до портата! Уловил е миризмата. — Гласове от градината вътре.

— Насам, Плуто! Насам!

Това не ми звучеше добре. Спринтирах по посока на двореца. Плъховете и боклукчиите се разбягваха пред мен, а зората ме гонеше, мятайки червени копия в гърба ми.

Дворецът във Вермилиън се е проснал на огромна територия и се състои от заградени дворове, пищни паркове, прилежащи домове за различни родственици и най-сетне, Вътрешния дворец, голямото каменно здание, което от поколения подслонява кралете на Червения предел. Всичко това е украсено с мраморни статуи, изваяни досущ като живи от майсторлъка на миланските каменоделци, а един усърден човек вероятно би могъл да остърже от стените достатъчно златен варак, за да стане малко по-богат от Крез. Баба ми го ненавижда страстно. Би се чувствала по-щастлива зад гранитни барикади, дебели сто стъпки и с шипове, на които са набучени главите на враговете ѝ.

Само че дори и в най-декадентските дворци не може да се влезе без известен протокол. Аз се вмъкнах през Лекарската порта, като подхвърлих на пазача една сребърна крона.

— Пак са те изкарали рано, Мелкар. — Поставил съм си за цел да знам имената на стражите. Те все още мислят за мен като за героя от Аралския проход, пък и е полезно да имаш вратарите на своя страна, когато животът ти виси на толкова голяма паяжина от лъжи като моя.

— Тъй е, принц Джал. Викат, че кой бачка ногу бачка най-убуу.

— Абсолютно вярно. — Нямах представа какво беше казал току-що, но фалшивият ми смях е по-добър дори от истинския, а девет десети от популярността се състои в умението да ласкаеш по-нисшите. — Ще пратя някой от онези мързеливци да те смени. — Кимнах към сиянието на лампата, което се процеждаше през процепа на вратата на караулното, и влязох с бодра крачка през портата, отворена от Мелкар.

Щом се озовах вътре, драснах право към Римската палата. Като трети син на кралицата, баща ми беше уреден с Римската палата, разкошно ватиканско здание, съградено от личните майстори на папата за кардинал Парачек не знам точно кога. Баба отделя твърде малко време за Ису и кръста му, макар че изрича съответните думи на празненствата и има вид, сякаш наистина вярва в тях. Още по-малко време отделя за Рим и съвсем никакво за папата, която седи в момента там — баба я нарича Свещената крава.