Марк Лоуренс: Принцът на Глупците

Закъснях за тронната зала — ехото на втората камбана бе заглъхнало преди да стигна до бронзовите врати, огромни двери, които изглеждаха съвсем не на място тук. Били са откраднати от някакъв още по-величествен дворец от някой от моите далечни роднини с кръв по ръцете. Пазачите ме изгледаха все едно съм курешка, влетяла неканена през някой висок прозорец, за да се разпльока пред тях.

— Принц Джалан. — Размахах ръце, за да ги подразня. — Може би сте чували за мен? Наистина съм поканен.

Без никакъв коментар най-едрият от тях, великан с огнено-бронзова броня и шлем с алено перо, отвори лявото крило, колкото да мога да вляза. Моята акция по сприятеляването с всеки страж в двореца никога не бе стигнала до подбраните хора на баба: те имаха прекалено високо мнение за себе си. Освен това бяха твърде добре платени, за да се впечатлят от моята щедрост, а може би така или иначе ги бяха предупредили за мен.

Вмъкнах се, без да ме обявяват, и забързах по ехтящата мраморна шир. Никога не съм харесвал тронната зала. Не заради сводестото ѝ величие или заради историята в суровите каменни ликове, взиращи се от всяка стена, а защото тук нямаше пътища за измъкване. Стражи, стражи и пак стражи, плюс зоркия поглед на онази ужасна старица, която твърди, че ми е баба.

Отправих се към деветимата си братя и братовчеди. Изглежда, това щеше да е аудиенция изключително за кралските внуци: деветте млади принца и единствената принцеса на Червения предел. По право аз би трябвало да съм десети наследник на трона след двамата ми чичовци, синовете им, баща ми и по-големите ми братя, само че дъртата вещица, която топлеше мястото през последните четирийсет години, имаше други идеи относно наследяването. На сърцето ѝ беше легнала братовчедка ми Сира, на която ѝ оставаше още месец до осемнайсетия рожден ден и не притежаваше нито грам от онова, което е нужно на една принцеса. Няма да лъжа, Сира притежаваше повече от няколко грама от онова, което позволява на жената да завърти ума на някой мъж, така че с радост бих пренебрегнал общоприетите възгледи по въпроса какво бива и не бива да правят братовчедите. Всъщност вече няколко пъти се бях опитал да ги пренебрегна, само че Сира имаше гадно дясно кроше и склонност да рита най-нежните части на един мъж. Днес беше дошла облечена в някакъв кафеникав велурен костюм за езда, който ми се струваше по-подходящ за лов, отколкото за двора. Но дявол да го вземе, изглеждаше добре.

Промуших се покрай нея и разръчках с лакти братята си, за да се наместя между тях. Аз съм с приличен ръст, достатъчно висок, за да респектирам мъжете, но обикновено не смея да заставам редом с Мартус и Дарин. Те ме карат да изглеждам дребен и тъй като няма нищо друго, което да ни отличава — всички сме с еднакви тъмнозлатисти коси и лешникови очи, — хората ме наричат Малкия. Това не ми харесва. В този случай обаче нямах нищо против да ме пренебрегнат. Не само фактът, че съм в тронната зала, ме изнервяше. Нито дори подчертаното неодобрение на баба. Проблемът беше в жената със сляпото око. Тя направо ми изкарва акъла.

За първи път я видях, когато ме доведоха пред трона на петия ми рожден ден — деня на именуването ми, — заобиколен от Мартус и Дарин в най-хубавите си църковни одежди, баща ми с кардиналската си шапчица и трезвен, макар че слънцето вече бе прехвърлило зенита, майка ми в коприна и перли, и шепа духовници и придворни дами по периферията. Червената кралица се бе привела напред в трона си и дуднеше нещо за дядото на своя дядо, Джалан, Юмрука на императора, но то мина покрай ушите ми — бях видял нея. Стара жена, толкова стара, че ми се гадеше само като я гледам. Присвиваше се в сенките на трона, така прегърбена, че щеше да е скрита, ако гледаш от другата страна. Имаше лице като хартия, която е била накисната и оставена да изсъхне, устните ѝ представляваха сивкава линия, скулите ѝ бяха остри. С дрипите си тя нямаше място в тронната зала, контрастираше рязко с изисканите одежди, стражите в огнен бронз и бляскавата свита, дошла да види как ще получа името си. Дъртачката не помръдваше; почти би могла да е игра на светлината, захвърлен плащ, илюзия от линии и сенки.

— … Джалан? — Червената кралица прекъсна литанията си с въпрос.

Аз отговорих с мълчание, откъсвайки поглед от създанието до нея.

— Е? — Баба присви очи и ме прикова с поглед.

Все така не можех да обеля и дума. Мартус ме ръгна с лакът толкова силно, че ребрата ми изскърцаха. Това не помогна. Исках да погледна пак към старицата. Дали още беше там? Дали не се бе отместила в мига, щом откъснах очи от нея? Представих си как би се движила. Бързо като паяк. Стомахът ми се стегна на възел.