Марк Лоуренс: Принцът на Глупците

Като трети син на баща си, аз съм прецакан отвсякъде. Имам стая в Римската палата, нежелано назначение в Армията на Севера, което не ми дава даже кавалерийски чин, понеже северните граници са прекалено хълмисти за коне. Скорон използва кавалерия по границите, но баба обяви, че това тяхно твърдоглавие е слабост, от която Червения предел трябва да се възползва, а не глупост, на която трябва да подражаваме. Жените и войната са несъвместими неща. Казвал съм го и преди. Аз би трябвало да разбивам сърца, яхнал бял жребец и облечен в турнирна броня. Обаче не, дъртата вещица ме накара да пълзя по чукарите и да се опитвам да не бъда убит от скоронските селяндури.

Влязох в палатата — която имаше множество салони, приемни, бална зала, кухни, конюшни и втори етаж с безброй спални — през западния вход, предназначен за слуги и тем подобни. На пост беше Дебелия Нед, алебардата му бе подпряна на стената.

— Нед!

— Господарю Джал! — Той се събуди със сепване и за малко да катурне стола си назад.

— Свободно. — Намигнах му и продължих нататък. Дебелия Нед си държеше езика зад зъбите и забежките ми бяха в безопасност с него. Познаваше ме откакто бях невръстно чудовище, което издевателстваше над по-малките принцове и принцеси и се мазнеше на онези, достатъчно големи да го шамаросат. Още тогава си беше дебел. Сега плътта му висеше от костите, докато онази с косата се приближаваше за последния си замах, но името му се беше лепнало. В имената и титлите се таи сила. „Принц“ ми беше служило много добре — нещо, зад което да се крия, когато попадна в беля, а „Джалан“ носи отзвуци от крал Джалан на Червения предел, Юмрук на императора от времето, когато сме имали такъв. Титла и име като Джалан притежават определена аура, достатъчна, за да внуши известна благосклонност към мен — а че се нуждая от това, никога не е подлежало на съмнение.

Почти успях да стигна до стаята си.

— Джалан Кендет!

Заковах се на две крачки от балкона, водещ към покоите ми. Босият ми крак бе вдигнат за следващата стъпка, а ръката ми стискаше ботушите. Не казах нищо. Понякога епископът просто реве името ми, когато открие случайна пакост. Да си кажа правичката, обикновено аз съм в дъното ѝ. Този път обаче беше вперил поглед право в мен.

— Виждам те, Джалан Кендет, със стъпки почернели от грях, докато се прокрадваш обратно в леговището си. Слизай тук!

Обърнах се с извинителна усмивка. Духовниците обичат да те виждат разкаян и често няма значение за какво точно се разкайваш. В дадения случай аз се разкайвах, че са ме хванали.

— Добро утро и на вас, ваше преосвещенство. — Скрих ботушите зад гърба си и заслизах наперено към него, като че ли това е било намерението ми през цялото време.

— Негово високопреосвещенство ми нареди да представя теб и братята ти в тронната зала до втора камбана. — Епископ Джеймс ми се въсеше, а бузите му бяха посивели от наболата четина, сякаш той също е бил изритан от леглото в неверен час, макар и вероятно не от прелестното краче на Лиза де Вийр.

— Татко е заповядал това? — Той не бе споменал нищо на вечерята снощи, а кардиналът не беше човек, който става преди обяд, каквото и да твърди Светото писание за леността. Наричат я смъртен грях, но според моя опит похотта ще те вкара в по-голяма беля, а леността е грях само когато те гонят.

— Съобщението дойде от кралицата. — Мръщенето на епископа се усили. Той обичаше да приписва всички заповеди на татко, като най-висш, макар и най-неентусиазиран представител на църквата в Червения предел. Баба веднъж беше казала, че се била изкушавала да надене кардиналската шапчица на най-близкото магаре, но татко бил по-наблизо и изглеждал по-лесен за манипулиране. — Мартус и Дарин вече отидоха.

Свих рамене.

— Те са се и родили преди мен. — Още не бях простил на по-големите си братя това оскърбление. Спрях извън обсега на епископа, защото той най обичаше да прогонва греха от един своенравен принц с шамари, и се обърнах да се кача по стълбите. — Ще се облека.

— Ще отидеш веднага! Вече е почти втора камбана, а кипренето ти никога не отнема по-малко от час.

Колкото и да ми се искаше да възразя на дъртия глупак, той случайно беше прав, а аз имах достатъчно ум да не закъснявам, когато ме повика Червената кралица. Преглътнах една подигравателна забележка и минах забързано покрай него. Носех само онова, което бях облякъл за нощните си похождения, и макар то да бе достатъчно стилно, кадифените одежди не бяха понесли много добре бягството ми. Все пак щяха да свършат работа. И без това баба би предпочела да види отрочето си в бойна броня и обляно в кръв, така че малко кал тук-таме можеше да ми спечели известно одобрение.