Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

— Разбирам. — И наистина разбирах. Някои истини не можеш да ги изречеш на глас. Някои истини са покрити с шипове; всяка дума ще те раздере отвътре, докато ги изстискваш през устата си.

— Тя… Фрея, жена ми. — Мъчително вдишване. — Фрея беше бременна. Носеше детето ни. Затова я оставили. Да направят нероден. Умряла, когато изрязали бебето от корема ѝ. — Дъхът му излетя сред алени пръски, докато изпускаше болката си на кратки влажни пъшкания, които ние мъжете издаваме, за да не заплачем като деца.

— Бременна? — През цялото време той не беше обелил и дума за това. Дългото ни пътешествие бе една безнадеждна надпревара, за да предотвратим участта на това бебе. Една сълза се търколи по бузата ми, гореща и бавна, и изстина при допира си с мразовития въздух.

— Току-що убих сина си. — Снори притвори очи.

Завъртях глава и видях още веднъж зародиша, свит сред останките от тялото, което нероденият беше съградил — неговата сърцевина, потенциала, използван погрешно и за зло от някакъв ужас, който никога не бе живял.

— Твоят син… — Не го попитах откъде знае. Може би тази връзка помежду им бе позволила на неродения да разчете мислите му и го беше довела да ни чака в тази стая. Не попитах нищо — не ми стигаха думите. Вместо това изрекох най-простата от тях — онази, която трябваше да използвам по-често в краткия си и глупав живот.

— Съжалявам.

Дълго лежахме, без да говорим. Животът изтичаше от мен, капка по капка. Имах чувството, че би трябвало да ми липсва повече.

Скърцане разкъса тишината.

— Какво е това, по дяволите? — Повдигнах едва-едва глава. Звучеше като…

— Панти! — Снори се надигна бавно на лакти.

— Но ти заключи вратата. — От стърженето на желязо в желязо ми изтръпнаха зъбите. — И я залости.

— Да.

Още едно скърцане. Този път по-силно, по-наблизо.

— Как е възможно? — В гласа ми се бе върнала някаква енергия. И някакъв хленчещ тон, признавам. — Защо не им се налага да ги разбиват?

— Ключът е у тях. — Снори посегна със стон към брадвата си.

— Но ти залости всички врати! Видях те.

Ново остро скърцане, звук от стърженето на старо желязо по камък, докато и третата врата се предаваше. Оставаше само една — вратата, в която бях вперил ужасения си поглед.

— Ключът. Ключът на Рикесон. Ключът на Локи. Ключът, който отваря всички врати. — Снори успя да седне, смъртноблед, с треперещи крайници. — Това е Неродения предводител. Сигурно са намерили ключа под леда.

Оставаха ни броени мигове. Дочух сухо дращене зад вратата и ръжда разцъфтя върху древното черно желязо. Изведнъж в стаята стана по-студено и по-печално, сякаш бреме от скръб беше легнало връз раменете ми. По-голямо, отколкото бих могъл да понеса.

— Джал… за мен беше чест. — Снори протегна ръка към мен. — Горд съм, че те познавах. — Прокара длан по острието на бащината си брадва, срязвайки плътта. — Кърви с мен, братко.

— О, мамка му. — Резетата на последната врата се отдръпнаха с гръмко щракане. — Винаги съм знаел, че ще се опиташ да ми пробуташ тая викингска гадория. — Вратата потрепери и започна да се отваря, сантиметър по сантиметър, избутвайки чувалите. — За мен също, хаулдр Снагасон. — Порязах ръката си на острието на меча и трепнах от дълбокото жилване, после я протегнах към Снори, докато шепата ми се пълнеше с кръв.

Вратата, вече изминала половината път, изведнъж се отвори рязко и там, в гаснещата светлина на фенерите ни, чакаше Неродения предводител, сгърбен в теснотията на коридора, пародия от плът, изопачена във всевъзможни уродства, кошмар от кости, стърчащи около лице, което говореше единствено за ужасни нужди.

Някъде отвъд стените на Черната крепост слънцето подаде яркия си ръб над ледения хоризонт и разчупи дългата нощ.

Въздухът между Снори и мен запращя от искри, когато дланите ни посегнаха да се хванат. Ръката ми се изпълни със светлина толкова ярка, че не можех да я гледам. Тази на Снори стана черна като въглен, дупка в света, която поглъщаше всеки светлик и не връщаше нищо.

Нероденият се метна напред.

Ние стиснахме ръце.

Светът се нацепи.

Нощта се преплете с ден.

Кажи-речи всичко експлодира.

Магията на Мълчаливата сестра ни напусна и се втурна подир жертвата си. Взривове отекнаха из цитаделата, навън в сумрачния двор и отвъд стените. Неродения предводител изкара по-малко от миг. Двете пукнатини пробягаха през него, тъмната пресече светлата и той се превърна в малки късчета, разлетели се по коридора, а пукнатините продължиха нататък.