Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

— Тутугу! Масло! — И Снори пак вдигна капака на дупката. Взря се надолу, сбърчил вежди. — Но там няма ни…

БУМ!

Тътенът от удара го заглуши.

— Хел! Идва отвътре! — Снори се врътна към Айн, който стоеше до вратата с гръб към нея.

— Ще разбера… — Айн млъкна и залитна напред сред трясък на цепещо се дърво. Нещо остро, дебело и окървавено стърчеше под гръдната му кост. Миг по-късно вратата се откачи от пантите си и ужасът зад нея я изтръска заедно с Айн от израстъка, с който ги беше пробол.

— Ису! — изпищях. Нещо топло потече по крака ми. Иска ми се да кажа, че е било кръв. Нещото препречваше целия коридор, хаотична маса от разтопена и почерняла плът с кости в нея, тук разцепен шлем, там череп, все още димящ — смрадливите останки от кладата, потушена и съживена в нещо, което приличаше повече на гигантски уродлив плужек, нежели на човек.

Снори се метна с рев покрай мен, размахал брадвата. Парчета димяща плът полетяха през стаята. Зловонието на тварта ме накара да се смъкна на колене и да повърна. Повечето бълвоч мина през дупката, но долу нямаше никой, който да приеме пороя. Ревът на Снори продължи още известно време, насечен от думкането долу.

Горе-долу по времето, когато най-сетне вдигнах глава, Снори спря. Кошмарът се беше свлякъл на входа, изсипал около метър от себе си в стаята, и покриваше част от вратата и краката на Айн. Като изключим мястото, където Снори заби още веднъж брадвата си, ей така, за всеки случай, в него, изглежда, не бе останало никакво движение.

— Свърши се — въздъхна Тутугу от мястото си край огъня, толкова нервен, че почти подскачаше на здравия си крак.

Едва си беше затворил устата, когато Айн рязко вдигна глава от пода. Очите, които впери в мен, ги бях видял за последно на една планина в Роун и криеха същия немъртъв глад. Устните му трепнаха, но каквото и да се канеше да каже създанието, било някога Айн, то бе отсечено заедно с главата му от спусналата се брадва на Снори.

— Извинявай, братко. — Той вдигна отсечената глава за косата и я метна в пламтящата камина.

— Това тук не е всичко — казах. На кладата бе имало много повече от масата пред нас.

Като потвърждение на думите ми, портата долу се сцепи; всъщност вероятно бяха поддали скобите на залостилата я греда, а не самата порта. Двама мъже биха могли да я отворят отвътре без особени трудности, но безмозъчното чудовище, вдигнато от некромантите, не притежаваше нужната гъвкавост или интелигентност. Вместо това беше изкъртило гредата и сега, изтощено като по-малкото си копие тук горе, се навря през направения от него отвор.

— Ами сега какво? — Трябваше ми място, накъдето да бягам.

— Ще бягаме — каза Снори.

— О, слава богу! — Макар че с тези счупени ребра можех само да куцукам. Млъкнах за момент и го погледнах. Това ми се струваше като окончателно признание на поражението, Снори да бяга от битка. — Накъде?

Той вече беше отворил втората врата, която водеше към стаите в дебелата крепостна стена отляво на караулното, срещу онези, където бяхме водили битката със Скършигребло.

— В цитаделата има подземно хранилище. С железни врати. С много ключалки. Трябва да издържим до сутринта. — Забърза по мразовития коридор, дъхът му се виеше на пара около него.

— Защо? — извиках подире му, докато се мъчех да не изоставам. Горещо подкрепям бягането и криенето, но се надявах, че има по-добра причина, отколкото да отлагаме неизбежното. Зад мен патерицата на Тутугу потропваше по плочите — той ни следваше с цялата възможна скорост.

— Защо? — повторих, останал почти без дъх, когато застигнах Снори стотина метра по-нататък.

Снори, който чакаше пред едно стълбище, хвърли поглед покрай мен към светлината на люшкащия се фенер на Тутугу.

— Побързай!

— Защо? — Едва не посегнах да го хвана.

— Защото не можем да победим. Не и в тъмното. Може би на сутринта тези магии, тези създания… няма да са толкова силни. Или пък ще са. Както и да е, поне ще умрем на дневна светлина. — Той направи пауза. — Пет пари не давам за даровете на Аслауг. Не ми харесва онова, в което се опитва да ме превърне. — Усмихна се. — По-добре да отидем във Валхала със слънце по лицата си.

Млъкна и зачака отговора ми. Единственото, което можех да кажа, бе, че слънцето едва ли ще ни открие в хранилище в недрата на цитаделата, но си задържах езика зад зъбите. Той се усмихна пак, този път колебливо, след което се обърна и тръгна надолу по стълбите. Последвах го, като ругаех, че трябва да се справям с нови заледени стъпала, макар че на Тутугу със строшеното му коляно зад мен щеше да му е още по-трудно.