Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

— Ако са замръзнали, няма да могат да… — Отново се опитах да седна. Седенето е важен предшественик на бягането.

— Може да не замръзнат навреме — каза Тутугу.

— А и Снори не иска да остане нещо за оскверняване след… — Айн остави точилото и се възхити на острието на светлината на огъня.

С общи усилия двамата мъже, които бях спасил, успяха да вледенят кръвта ми. Това „навреме“ и това „след“ не бяха никак окуражаващи. Труповете би трябвало да замръзнат за една нощ.

— Значи очакваме… неприятности… преди разсъмване? — Опитах се гласът ми да не звучи като хленч, но се провалих.

— Не „ние“. Снори казва така. Казва, че идели. — Тутугу затегна връзките около коляното си и изскимтя от болка.

— А той откъде знае? — Направих трети опит да седна, пришпорван от страха, и успях. Ребрата ми изстъргаха.

— Снори рече, че мракът му го казал. — Айн остави брадвата и ме погледна. — И че ако той не успеел да сложи край на това в мрака, ще трябва ти да го направиш на светло.

— Това… — Смъкнах се от масата и болката пресече думите ми. — Това е лудост. Да намери жена си и детето и да се махаме! — Пропуснах частта „да ги намери живи или мъртви“. — Скършигребло е мъртъв — всичко свърши!

Без да чакам възражения, закуцуках към вратата. Кървавите петна, съхнещи до черно и тъмночервено, ми показваха пътя. Откъде бе намерил енергия Снори да завлече близо трийсет трупа по този коридор до стената на крепостта, не знаех; знаех обаче, че не разполага нито с гориво, нито със сила, нито с време да добави замръзналите мъртъвци от армията на Олаф Рикесон към кладата си.

Стъпалата, водещи нагоре до външната врата, бяха хлъзгави от кръв, вече замръзваща там, където бе текла от едно стъпало към друго. Като отворих вратата, заварих нощта озарена от буен огън. Вятърът размяташе оранжеви пламъци над бойниците. Въпреки всичката тази топлина на по-малко от двайсет крачки от мен студът ме захапа моментално, чуждият студ на пейзаж, който не криеше в себе си нищо за хората или за някое друго живо създание.

Снори стоеше очертан на фона на огъня. Виждах трупове и цепеници, някои чернеещи сред жежкото сияние, други топящи се в него. Даже силният вятър не можеше да отнесе миризмата на горяща плът далеч от ноздрите ми. По камъните течеше вряла мазнина и продължаваше да гори, докато преливаше през вътрешния ръб на стената.

— Свърши се, значи? — Трябваше да повиша глас, за да ме чуе през пращенето на огъня и недоволния вой на вятъра.

— Те идат, Джал. Мъртвите от Горчивия лед, некромантите, които ги подкарват, Едрис и останалите следовници на Скършигребло. — Той направи пауза. — Неродените.

— Тогава какво, по дяволите, правиш тук навън? — извиках. — Потърси жена си и да се махаме. — Пренебрегнах факта, че едва бях изкретал по коридора и че ако синът му беше тук, не можехме да тръгнем през Възвишенията с него. Такива истини са прекалено неудобни. Освен това жената и детето вероятно бяха мъртви, а аз бих предпочел да умра, докато се опитвам да прекося леда, отколкото лице в лице с некромантите и техните ужаси.

Снори се извърна към мен. Очите му бяха почервенели от дима.

— Да влизаме. Изрекох думите. Пламъците ще ги отнесат във Валхала.

— О, не и Скършигребло и неговите копелдаци — казах.

— Дори и тях. — Снори хвърли поглед назад към пламтящата клада и някаква полуусмивка изви разцепената му устна. — Те загинаха в битка, Джал. Това е всичко, което е нужно. Когато се вдигнем на оръжие срещу йотуните и йотнарите в Рагнарьок, всички мъже с огън в кръвта ще стоят рамо до рамо.

Влязохме през вратата заедно. Снори следваше моята охлювска скорост, докато куцуках надолу по стълбите. Веднъж стъпих накриво и избълвах всяка мръсна дума, която знам, но в крайна сметка най-сетне стигнахме до дъното.

— Не можем да останем тук, Снори.

— Това е крепост. Какво по-добро място, когато враговете ти са тръгнали срещу теб?

Тук ме хвана натясно.

— Колко време бях в безсъзнание? Колко още ни остава?

— Има два часа до зазоряване. Те ще са тук преди това.

— Какво ще правим? — Свен Скършигребло беше достатъчно зле. Нямах желание да изчакам да видя какво е ужасило чудовище като него.

— Ще се барикадираме в караулното. И ще чакаме.

Колкото и да ми се нравеше идеята за отбрана, това не ми звучеше като казано от Снори. Самото му име означаваше „атака“. Да стои и да чака звучеше като признание за поражение. Но пък той беше съсипан. Виждах го. Можех да изцеря раните му не повече, отколкото своите собствени. Само като вървях до него, въздухът пропукваше от неприятни енергии. Макар че ни делеше цял метър, по кожата ми лазеха тръпки, сякаш някъде в костния ми мозък онази пукнатина, която бе отворила в света — между световете — магията на Мълчаливата сестра, търсеше изход. Искаше да пробяга през мен и да се съедини с тъмната си близначка, излязла от Снори, двете да се слеят и да се втурнат към хоризонта, раздвоявайки се отново и отново, докато унищожат целия свят.