Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

Метнах се настрани и се опитах да запълзя към вратата, но една ръка от капеща плът и твърде много кости посегна към мен.

— Джал! — Снори скочи между нас. Снори винаги би го направил. Замахна с брадвата си към ръката и я отби встрани. Нероденият посегна към него с другата, нокти като сърпове разпраха многото катове дрехи до кожата и плътта отдолу.

Почти успях да се добера до вратата. Какво щях да правя, ако стигна до нея, не бих могъл да кажа. Да дращя отчаяно по студеното желязо, най-вероятно. Нероденият ми спести счупените нокти, като ме прониза с един дълъг и мръсен пръст и ме повлече назад. Борех се през всеки сантиметър от пътя, ритах и пищях. Предимно пищях.

Снори нападна отново, прогизнал от собствената си кръв. Създанието го сграбчи през кръста и го вдигна от земята, ноктите потънаха дълбоко в плътта му.

— Умри, копеле! — зави севернякът, докато очите му потъмняваха.

И с последни сили Снори вер Снагасон замахна странично с бащината си брадва, като същевременно се извъртя в хватката на неродения, така че ноктите се забиха още по-дълбоко в плътта му, но това придаде на удара му повече мощ. Тежкото острие проряза дъга в светлината на фенера, оставяйки диря от мрак. Заби се в главата на неродения, разцепи нечестивия му череп, а после Снори с рев изтръгна брадвата, пръскайки сива гадост.

Конвулсиите на чудовището отхвърлиха и двама ни надалеч. Зърно, сол и парчета от разкъсани чували полетяха във въздуха, докато то се мяташе и се смаляваше. Аз лежах и кръвта се лееше като река от тъмната дупка, която създанието беше пробило в мен. Снори успя да се изправи пак, макар и едва-едва, и тръгна с олюляване към врага си, помъкнал брадвата.

Докато севернякът прекоси стаята, от неродения бяха останали само стари кости и олющена кожа, сгърчена и почерняла, а сред тях — някакво малко червено нещо. Почти приличаше на бебе. Снори се свлече на колене пред него, преви се и зарида, сякаш сърцето му бе сломено.

— Преебани сме. — Посегнах да избърша кръвта от устата си. Чувствах ръката си като чужда, прекалено тежка, за да я помръдна. Кръвта се оказа прекалено много, сигурно си бях прехапал езика.

— Така е. — Снори лежеше, а чувалите около него бяха обагрени в алено. Кракът му изглеждаше подгънат неудобно под него, но дори това да го притесняваше, той нямаше сили да го помръдне. Мен лично ме притесняваше — да го гледам така, лишен от боен дух. Снори никога не се предаваше. Никога не би се предал, не и когато жена му и детето му са толкова близо. Погледнах го пак, проснат, кървящ, сразен. И изведнъж разбрах.

— Разкажи ми. — Лежах върху чували, не по-малко окървавени от онези под него. Съвсем скоро и двамата щяхме да умрем от загуба на кръв. Исках да знам дали това някога е било спасителна мисия — дали изобщо е било възможно жената и детето му да бъдат спасени. — Разкажи ми всичко.

Снори изплю кръв и разтвори дланта си, за да пусне брадвата.

— Скършигребло ми каза, там в залата, че би ми го казал още когато ме държаха в плен. В онзи ден, когато ме заловиха, той ме посъветва да не питам — и аз се уплаших и се отказах… не ми стигна куражът. Думите му бяха, че е по-добре да не питам, иначе ще ми каже. Аз не попитах и той не каза. — Снори вдиша бавно и дълбоко. В скулата му имаше нещо счупено; парчета кост стърчаха през кожата. — Но в залата, когато Аслауг ме изпълваше и му бях извадил очите, го попитах пак… и този път той ми отговори. — Снори си пое треперлив дъх и лицето ми изтръпна, усетих щипане в скулите, очите ми запариха и се наляха със сълзи. — Егил и другите деца били дадени на некромантите. Детският живот може да се влее в неродените и личите — други, също толкова ужасни чудовища. — Още едно мъчително вдишване. — Жените били избити, а труповете им вдигнати и пратени да копаят леда. Пощадили само Фрея и шепа други.

— Защо? — Може би все пак не исках да знам. Животът ми се събираше в алена локва на пода пред мен. Ярки спомени ме зовяха, спомени за лениви дни и сладки мигове. По-добре да прекарам оставащото ми време с тях. Но Снори имаше нужда да ми каже, а аз имах нужда да му позволя.

Умирането не беше толкова лошо, колкото си го представях. Толкова дълго се бях страхувал от него, бях преживял толкова смърти във въображението си, но ето че сега лежах тук, близо до края, и изпитвах едва ли не покой. Вярно, болеше, но имах до себе си приятел и ме обгърна някакво спокойствие.

— Защо? — попитах пак.

— Не ти казах. — Снори изпъшка от някаква внезапно пронизала го болка. — Не можех. Не съм те лъгал. Просто не можех да изрека думите… беше прекалено… ако ти…