Марк Лоуренс - Принцът на Глупците

— Не спирай. — Махна ми да продължавам, като внимаваше да не ме докосва; въздухът започваше да пука и да пращи, ако се приближавахме много един до друг, а кожата ми засияваше толкова ярко, че бих могъл едва ли не да осветявам пътя.

Между нас и хранилището имаше четири врати. Снори заключи и четирите зад гърба ни, като дръпна и резетата, за в случай че врагът също разполага с ключове.

Когато и последната врата беше залостена след нас, се сринахме върху чувалите, натрупани покрай стените. Фенерите разкриваха малка стая с формата на куб, без прозорци и без друг изход освен коридора, по който бяхме дошли.

— Какво има в чувалите? — попита Тутугу и потупа този под себе си.

— Черна царевица, пшенично брашно, сол. — Снори посочи две бурета в отсрещния ъгъл. — Едното е пълно с натрошен лед, а другото с уиски.

— Можем да изкараме месец с тези провизии — казах, като се опитвах да си го представя.

— До зазоряване. Това чакаме. Щом съмне, ще атакуваме.

Колкото и да ми се искаше да споря, в думите му имаше смисъл. Никой нямаше да дойде да ни спаси, никакви подкрепления не маршируваха насам. Или врагът щеше рано или късно да си пробие път до нас, или щяхме да умрем от глад в собствената си мръсотия. И въпреки това знаех, че като му дойде времето да излизаме и действително да се поставим в ръцете на неродените, ще трябва да ме влачат. Бих предпочел да си срежа китките и да се свършва.

— Какво има там отвън, Снори? — Лежах и гледах сенките, танцуващи по тавана. — Аслауг каза ли ти? Каза ли какво е видяла в мрака?

— Неродени. Може би дузина. И най-лошият сред тях, Неродения предводител. Ръката на Мъртвия крал в Севера. Всички те копаят войници за войната, която той замисля. Но войниците са само допълнителна печалба. Онова, което всъщност търсят, е ключът на Рикесон. Не в смисъл, че Рикесон го е направил. Аслауг казва, че го отнел с измама от Локи. Или пък Локи е направил да изглежда така и всъщност той е измамил Олаф Рикесон да го вземе.

Тутугу изпружи крака си, подуши въздуха и придърпа кожите около себе си. Сбърчи неодобрително нос.

— Баракел не ми казва нищо полезно. Предполагам, че всички най-хубави тайни се споделят нощем. — Не обърнах много внимание на приказките на Аслауг за Локи. Според мен гласовете, с които ни говореха светлината и мракът, бяха гласове, които сме им дали ние и които произтичат от нашите очаквания. В такъв случай бе съвсем естествено обясненията да стигнат до Снори, обвити в езически предания, докато аз получавах истинската версия, изречена от ангел, какъвто можем да видим по витражите на катедралата във Вермилиън.

Вермилиън! Боже, как исках да се върна там. Спомних си деня, в който бях напуснал града — онзи шантав, хаотичен, трескав ден! На сутринта, още преди да съм закусил, Червената кралица ни проглушаваше ушите, на всичките си внуци, а към края, когато вече отчаяно копнеех да се измъкна и да се заема със собствените си планове, баба не беше ли приказвала нещо за задачи, за мисии, за търсене на… някакъв ключ?

— Мирише все едно нещо е пропълзяло тук и е умряло — прекъсна мислите ми Тутугу. Подуши пак въздуха и ми хвърли подозрителен поглед.

Махнах му да млъкне. Парчетата се сглобяваха в ума ми. Приказките на Червената кралица за врата към смъртта, истинска врата. Че кой би поискал да отвори такава врата?

— Мъртвия крал…

— Джал… — опита се да ме прекъсне Тутугу.

— Мисля, да му се не види! — Само че вратата към смъртта не можело да бъде отворена — за ключалката нямало… — Ключът на Локи може да отваря всичко!

— Джал! — Снори скочи на крака. — Залегни!

Празен чувал падна върху раменете ми, когато се хвърлих напред, забравил колко ще ме заболи. Чух как зърно се размества и се сипе. Вонята на гроб се усили до нещо почти физическо.

— Не! — изкрещя Тутугу и се метна към каквото се бе надигнало зад мен, размахал брадвата си. Аз се стоварих на земята и агонията, избухнала в счупените ми ребра, озари света пред очите ми. Чух тупване като от удар и зърнах изпод присвитите си клепачи как Тутугу отлита назад през стаята. Блъсна се в стената с хрущене, което подсказваше, че няма да се изправи пак.

Претърколих се и нероденият се извиси над мен, като разгъваше дългите си покрити със струпеи крайници. Пълните и празните чували, под които се беше крил, се разпиляха наоколо. Прясно одраното му лице се взря надолу към мен, а върхът на мокрия му гол скалп почти докосваше тавана. В очите му имаше същия животински глад като в онези, които ме преследваха по време на целия ми дълъг лудешки бяг от Червения предел, само че това не бяха очите, накарали ме да си плюя на петите в нощта на операта сякаш преди цял един живот. Тези вдъхваха ужас, но от тях не струеше всичкото онова страховито познание.