Ричард Форд - Вестителят на бурята

Нобул не отговори, нямаше смисъл. Плащаше си, за да го оставят на мира, а не за да се грижат за него.

Едрият мъж кимна и се обърна. Приятелят му отвори вратата и пак пусна вътре шумотевицата.

— Ще се виждаме — каза другият и се ухили. После си тръгнаха и затръшнаха вратата.

Нобул стисна юмруци от безсилие и гняв. Беше получил голяма поръчка от Короната, но работеше сам и не можеше да си позволи помощник. Синът му беше твърде млад, за да помага в ковачницата, но той и без това не искаше този занаят за момчето си. Това бе тежка, мръсна работа за корави мъже, а Маркъс не беше такъв. Нобул даде всичко от себе си, за да го отгледа, но отношенията им никак не вървяха. Последното, което искаше за него, бе да работи в ковачницата и така да разшири още повече пропастта помежду им.

И все пак имаше ли избор? Ако не трябваше да връща заем и да плаща за „грижите“ на Гилдията, може би щеше да се справи. Но сега, когато искаха още пари, как щеше да плаща за покрива и храната си, да не говорим за Маркъс?

Но размишленията не решаваха проблеми. Нобул нахлузи ръкавицата и взе чука.

Излезе от ковачницата по тъмно, навън беше студено. Неколцина мъже окачваха знамена и украса за Празника на Арлор, но Нобул не се интересуваше от това. Имаше ли смисъл?

Затвори тежката врата зад себе си, завъртя големите железни ключове в ключалките в горния и долния ѝ край и измина краткия път до малката къща, която с Маркъс наричаха дом. Макар и претъпкана с покъщнината им, тя изглеждаше празна без нея. Той се обърна към огнището, където тя щеше да… където тя би седяла, но столът беше празен. Огънят обаче гореше и над него къкреше гърне със супа. Ароматът се разнасяше из цялата стая и накара корема му да закъркори одобрително.

— Маркъс? — извика Нобул. Отвърна му тракане от общата им спалня на горния етаж, последвано от приглушения отговор на сина му. Момчето хукна по стълбите, като почти се препъна по средата. Беше тромаво дете, слабичко, тясно в раменете. И Нобул го презираше заради това. Ако можеше сам да изкове сина си, както ковеше оръжия и брони, Маркъс щеше да е огромно дете. Но не ставаше така.

— Татко — рече Маркъс, щом стигна до края на стълбите и опита да се стегне.

— Пак ли спеше? — попита Нобул, без да чака отговор. Маркъс като че ли беше щастлив само насън, тогава се усмихваше. Трябваше да избие този мързел от него. Време беше да го научи на това-онова, но с пердах явно не ставаше. Боят не го правеше по-корав, а Нобул не искаше да продължава в този дух. Така щеше да отблъсне сина си завинаги, да го изгуби съвсем.

— Слагай масата — нареди на момчето, като изрита ботушите и седна до огъня.

— Направих супа — каза Маркъс, сложи дървените паници на масата и лъжиците до тях.

— Да, виждам.

— И отидох за хляб, както ми заръча. Пекарят каза, че направил съвсем мек хляб, без никакви бучки, затова взех от него.

Нобул се смръщи.

— Маркъс, колко пъти да ти повтарям? Този мек хляб не трае, ще мухляса за ден. Трябва ни хляб, който трае седмица. Аз да не ги… — замълча, нямаше смисъл. При Маркъс наказанията нямаха ефект, само се затваряше още повече.

Нобул вдигна капака на гърнето и взе дървената лъжица, опряна до огнището. После спря — гърнето беше пълно до ръба. Сякаш Маркъс бе сготвил запасите им от месо и зеленчуци за целия месец.

— Какво е това? — попита Нобул и Маркъс замръзна до масата. — Кога ще започнеш да мислиш, момче? Трябва да пестим храната. Ако сготвиш всичко наведнъж, след няколко дни ще се развали.

Очите на момчето започнаха да се пълнят със сълзи и Нобул внезапно осъзна, че извива лъжицата като мокра кърпа. Трябваше да се сдържа, да не позволява на демоните да изскочат.

— Нищо. Ще се наложи да го изядем.

Седнаха да се хранят в мълчание, както винаги. Нямаше молитви, нямаше благодарност към боговете. Защо да има? Не боговете плащаха за храната, не те я готвеха.

Нобул беше много гладен, но не бързаше, наслаждаваше се на месото и на пресния хляб. Трябваше да даде нещо на сина си — определено готвеше вкусна супа. Маркъс обаче лапаше светкавично. От устата му излизаше пара, а бузите му почервеняха от топлината, супата сигурно изгаряше гърлото му, но той нехаеше за болката.

— Бързаш ли за някъде? — попита Нобул.

Маркъс вдигна очи, погледна баща си виновно, но поклати глава. Забави малко темпото, ала пак приключи с яденето преди Нобул, стана от масата и отнесе купата и лъжицата до ведрото в ъгъла. Изми ги, опря ги на перваза да се сушат и бързо се извърна.