Ричард Форд - Вестителят на бурята

— Уейлиън, трябваш ми.

Разбира се. Явно има слугинска работа за вършене.

— Да, магистра. Идвам веднага.

Очакваше Гелредида да излезе и да го чака нетърпеливо в края на някой коридор, но тя пристъпи навътре в стаята и затвори вратата.

Уейлиън внезапно се почувства уязвим. Беше гол до кръста, но не само заради това. Не беше свикнал с подобна интимност.

— Как си?

Моля? Никога не ме е питала как съм. Как да отговоря на такъв въпрос, по дяволите?

— Добре съм, магистра.

Тя се озърна към купата с порозовялата вода, в която лежеше зъбът му.

— Явно не си добре.

— Нищо работа. Това е само… — Просто един проклет зъб падна от проклетата ми уста.

— Ще ти дам компрес за това. Прилошаването ще отмине с времето. Справи се много добре, Уейлиън. Трябва да се гордееш, показа големи заложби. Знаех, че не съм сбъркала с теб.

Той само кимна. Не го биваше да приема похвали, а похвали от Гелредида — съвсем.

Магистрата се наведе към него и почти заговорнически, сякаш чувстваше неудобство, прошепна в ухото му:

— Нали знаеш, че тя не страда.

Това пък откъде дойде?

Разбира се, той знаеше за какво говори тя. Герди беше умряла в Параклиса на таласъмите. Заклана като животно. Уейлиън упорито се опитваше да не мисли за това, но по цяла нощ лежеше буден и го виждаше пред очите си: Брам с ножа, черната рана се разпростира по гърдите ѝ.

— Зная, магистра. Само че… не знам. Ще ми се да бяхме…

— Направили нещо повече? Направихме всичко възможно. Не бива да изпитваш вина. Ти действа смело. Стори всичко да спасиш момичето. Само един човек е виновен за смъртта ѝ и той беше наказан, а ужасното бедствие е избегнато. Затова трябва да си горд със себе си.

— Да, магистра.

Чу думите и ги осъзна, но продължаваше да мисли, че има вина. Рембрам му беше приятел, а той не бе успял да прогледне зад фасадата. Не беше забелязал знаците. Ако се беше усетил по-рано, Герди щеше да е жива.

— Най-добре да не споменаваме все още за това проявление на способностите ти. Вероятно ще имам нужда от теб идните месеци, а ако се разбере, че си показал някакъв талант, може да бъдеш… възпрепятстван.

Какво?

— Възпрепятстван ли, магистра?

— Да. Затова нека си остане между нас.

— Както кажете, магистра — нямаше представа какво има предвид тя под „възпрепятстван“ и не беше сигурен, че иска да разбира.

— Много добре. Ще се срещнем в Залата на огнището, когато си готов.

Гелредида излезе, но — о, богове! — преди това му се усмихна. Не, не беше възможно. Беше се объркал.

Той изплакна устата си и изплю кръв. После навлече кафявата роба.

Когато тръгна по коридорите, откри, че срамът от последните дни е изчезнал. Чираците, чиито погледи се опитваше да избегне и от чиито подигравки се срамуваше, сега като че ли го гледаха иначе. С уважение? Или дори с малко възхита?

Явно новините бяха обиколили Кулата.

Магистра Гелредида го чакаше в преддверието на Залата на огнището. Когато той приближи, тя не му се смръщи, нямаше безмълвен укор. Само тръгна към огромните бронзови врати. Металните гривни вече бяха на китките ѝ, когато Рицарите на гарвана отвориха вратите, зад които ги чакаха архигосподарите, седнали зад амвоните си.

Уейлиън и господарката му застанаха пред най-великите магьосници на света, но Уейлиън не бе изпълнен с трепет. Предишния път се чувстваше не на място, в твърде дълбоки за него води, но сега беше сред равни.

За жалост те не усещаха нещата така.

Отначало никой не заговори, но личеше, че Дренан Фолдс чака възможност да започне атаката си. Очите му — едното бяло, а другото леденосиньо — се взираха надолу с неприкрита ярост.

— Магия! — изрева той, не можа да се сдържи повече. — По улиците на града! Портите на Параклиса на таласъмите са останали отворени! Наши Рицари на гарвана са били убити. Имаш много да обясняваш, Гелредида.

Тя посрещна този изблик с презрение.

— Мисля, че ви предупредих, Фолдс. Всички знаехте, но никой не помогна. Е, почти никой. Ако не беше съдействието на архигосподаря Лаиус, градът сега щеше да е изпълнен с… не ми се мисли за това.

— Участвал си в това, Неро? — Фолдс обърна гнева си към мъжа вляво от себе си. — Помогнал си за тази лудост?

Лаиус само сви рамене.

— Архигосподарят Лаиус реши, че е разумно да ми помогне — каза Гелредида. — А и аз не му оставих голям избор. Ако ще крещиш на някого, Дренан, крещи на мен.

Дренан Фолдс се извърна пак към нея с почервеняло от гняв лице.