Ричард Форд - Вестителят на бурята

— О, каза и още как! Каза го точно тук само преди два дни — изведнъж се уплаши, че е прекалила.

Той сигурно щеше да ѝ отреже езика.

Фридрик тръгна напред, вгледан в главата на Крупс.

— Хм, като го спомена, си спомних нещо такова. Не помня този приятел обаче, но сега сигурно не е такъв красавец както преди. Вие помните ли, момчета? — биячите се засмяха, насилен смях на тъпа шега. — Да, може да ми се отвори място, но ми трябва човек, който ще върши работа, ще може да бие… и убива за мен. Ти такава ли си, момиченце?

Раг се замисли. Убиец не беше, но напоследък бе направила доста неща, на които смяташе, че не е способна.

— Аз съм джебчийка — рече тя.

— О, джебчийка. Имам много джебчии. За какво ми е още един?

— Защото съм най-добрата.

Фридрик се засмя. Хората му също.

— Смело твърдение, момиченце. И как ще го докажеш?

Тя едва потискаше гнева си. Не я мамеха за пръв път. Не ѝ се присмиваха за пръв път, но това копеле прекаляваше. Раг не говореше какво да е. Тя беше най-добрата.

— Онзи там — рече тя и посочи над рамото си към мъжа, когото беше събудила в склада. — Кажи му да извади ножа си.

Фридрик се смръщи.

— Какво да му кажа?

— Да извади ножа си. Кажи му.

Фридрик погледна към мъжа и сви рамене.

— Давай.

Раг не сваляше очи от Фридрик, но чуваше как онзи опипва колана си. Почти усещаше паниката и объркването му, когато осъзна, че ножът не е там.

— Няма го, нали? — рече тя и посегна към гърба си. — Защото преди малко го свих пред очите му!

И тогава се стрелна напред с ножа в ръка. Не беше много добра с остриетата — досега ѝ носеха само неприятности, но този път беше друго. Този път играта беше с високи залози и щом трябваше да вади нож, щеше да го извади.

Скочи право към Фридрик, ножът се стрелна напред и лицето му се разкриви от страх. Опита да се отдръпне, но не беше достатъчно бърз, тя го връхлетя, както котарак се спуска над плъх. Фридрик заотстъпва под тежестта ѝ, а тя притискаше ножа към гърлото му.

Чу как хората му се втурнаха напред, но и те не бяха достатъчно бързи.

— Кажи им да се разкарат или ще те заколя!

Фридрик вдигна паникьосан ръце и извика:

— Разкарайте се!

И така, тя държеше ножа до гърлото му, а мъжете само гледаха и не знаеха какво да направят.

— Е — каза Раг, усетила, че шансовете вече са на нейна страна. — Какво казваше за свободното място в твоя клуб?

— Да, има място. Мисля, че сега си спомням. Тъкмо се отвори — опита да се усмихне, но ножът го затрудняваше.

— Значи имаме сделка?

— Да, имаме, мамка му. Имаме сделка.

Тя го пусна бавно. Той беше нейният коз и щом свалеше ножа от гърлото му, щеше да е изиграла ръката си. Но трябваше да поеме този риск, рано или късно трябваше да повярва на думата му.

Щом го освободи, хората му пристъпиха напред, за да я накажат за стореното, но Фридрик поклати глава.

— Е, момиченце, май си спечели място на масата на големите.

Тя кимна, но не се усмихна. Все още.

— Казвам се Раг.

Фридрик се вгледа в нея и се усмихна. После ѝ подаде ръка.

— Добре дошла в Гилдията, Раг.

Нещо в него се беше променило. Бръчки ли имаше под очите му? Или така му се струваше заради синините по цялото му лице? Не изглеждаше ли някак остарял? Уейлиън не успяваше да установи промяната, но каквато и да беше тя отвън, не можеше да се сравнява с промените отвътре. Повръща чернилка почти цяла нощ и чувстваше червата си като завързани на възел. А ако добавим гадния вкус в устата и пулсирането в челюстта, щеше да излезе, че магията не си струва главоболията.

Той се наведе към огледалото и дръпна почернелия клепач под окото си. Спуканите капиляри вече започваха да се разнасят, но това беше малка утеха.

Не знаеше дали този му вид е резултат от срутването на платформата или от нещо по-зловещо. Знаеше обаче, че проникването през Воала си има своята цена; всички магьосници понасяха последствията от мощта си, но не беше очаквал нещо подобно.

Пулсирането в челюстта му ставаше все по-силно и Уейлиън натисна с език един от кътниците си. Той се раздвижи във венеца и Уейлиън усети вкус на кръв.

Зъбът излезе много лесно.

Нямаше болка, но го заболя от загубата, когато го изплю в купата с вода. Гледаше как зъбът потъва на дъното и се чуква в него със звън, оставяйки алена следа.

Ако караше с това темпо, щеше да влезе в Кастата беззъб като старец.

Вратата на стаята му се отвори и тя влезе. Вече беше свикнал и не подскачаше с писък при появата ѝ, а и този път тя не го хвана да се пипа под завивките.