Брайан Макклеллан - Есенната република

— Да — отвърна Таниел и облиза устни. Искаше да вдигне пистолета и да дръпне спусъка, но нещо го спираше. Може би беше съжаление. Предпазливост. Нежелание да продължи с кръвопролитията. Не беше сигурен. — Знаеха ли какво си, когато те свалиха? — попита той.

Жулин сви рамене.

— Деливанската кабала ми хвърляше подозрителни погледи, но им казах, че съм просто наемничка, която е обидила Крезимир и той ме е задържал жива с магията си.

— И ти повярваха?

— Защо не? Почти всичко е вярно. А и дори да знаеха, че съм Предея, щяха да знаят, че без ръце не представлявам заплаха.

— Но притежаваш голямо познание.

— Затова не им казах — каза Жулин, белегът на лицето ѝ се разтегли от бледата ѝ усмивка. — Най-добре да приключваме с това.

Таниел погледна към Ка-поел. Лицето ѝ беше спокойно. Той повдигна пистолета.

— Предполагам, че не би се отметнал от обещанието си? — кротко попита Жулин.

Изненадан, Таниел свали оръжието.

— Мислиш, че бих го направил? След всичката мъка, която причини?

— Струваше си да попитам. — Жулин сви рамене сякаш така или иначе не я интересуваше.

— Искаш да живееш в това състояние?

Жулин завъртя ръце.

— Може да успея да си го върна. Отвъд имам предвид. Все още мога да го видя, просто не разполагам с пръстите да го докосна. А и дори да не успея, може би го заслужавам. Може би заслужавам да прекарам следващите хиляда години на деливанската маса за изтезания, предоставяйки им всяка капка познание, която притежавам.

Таниел се загледа безмълвно в профила на лицето ѝ. Зачуди се дали Жулин наистина съжаляваше за стореното, или само се преструваше. Че съжаляваше за призоваването на Крезимир, нямаше съмнение. Но убийствата? Хаосът? Съжаляваше ли за всичко това?

Той пъхна пистолета си обратно в колана.

Очите на Жулин трепнаха и се преместиха върху Ка-поел, сетне обратно към Таниел и леко се разшириха.

— Не си играй с мен, Двустрелни. Или ме довърши, или си върви, но заради онези месеци, през които висях на гредата на Крезимир, заради ръцете, които изгубих, ми дължиш поне да не ме разиграваш.

— Не ти дължа нищо — каза Таниел. — Но аз не съм екзекутор. Тук съм само защото обещах да те убия, когато искаше да се свърши. След като вече не го искаш… Изморен съм от всичката кръв. Изморен съм да се боря. Поредният куршум няма да реши нищо. Но трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Забрави всичко. Всякакво недоволство, което таиш към Борбадор или някой друг в Адро, приключва сега. Край. Нямаш работа тук.

— Съгласна съм — отвърна Жулин почти веднага. Двамата останаха загледани един в друг, докато накрая тя не повдигна брадичка към него. — Ще го запомня, Двустрелни.

Двамата с Ка-поел оставиха Жулин в палатката и се присъединиха към Бо и Нила отвън.

— Не чух изстрел — каза Бо.

— Не я убих.

— Мислиш ли, че е добра идея да я оставиш жива? — попита малко нервно Бо. Беше започнал да сваля ръкавиците си, но спря.

— Не знам. Може би. Може би не. Но не мисля, че ще продължи да те притеснява.

— Да знаеш обаче, че независимо от всичко ще накарам да я следят.

— Не те виня — каза Таниел.

— Значи това е? — попита Бо. — Потегляш?

Таниел размени поглед с Ка-поел. Почти беше време, да. Но още не.

— Трябва да свърша едно последно нещо — каза той.

Влора стоеше вън от каретата си и се взираше в триетажната градска къща, разположена на тиха улица в източната част на Адопещ.

Беше късен следобед, почти четири часът, и Влора наклони глава, за да долови камбанения звън на църковната камбана, който се разнасяше на всеки час в продължение на многото години, в които бе живяла в този дом. Минаха няколко секунди, преди да си спомни, че всички църкви в Адопещ бяха разрушени и мисълта, че никога повече няма да чуе тази камбана, я натъжи.

— Искаш ли аз да вляза? — попита Олем от каретата.

— Дай ми няколко минути — отвърна тя и затвори вратата на колата. Мина покрай занемарената градина и нагоре по стъпалата пред входа и извади месингов ключ от джоба си.

Навикът я накара да спре във фоайето и да се ослуша за гласове, викащи името ѝ, но никой в стария дом не отговори на присъствието ѝ, освен познатото проскърцване на дъските под краката ѝ. Прах изпълни ноздрите ѝ и тя се зачуди дали някой бе стъпвал тук отпреди нощта на преврата преди толкова месеци. Проучването ѝ я бе осведомило, че прислугата бе разпусната миналата зима.

Вече беше генерал, но нямаше усещането, че е постигнала нещо значимо. Новосъздадената Камара на министрите я бе обсипала с похвали и я беше повишила едва седмица след погребението на Тамас. Сега, шест седмици по-късно, ѝ се струваше все така странно. Най-младият генерал в историята на Адро, дори по-млада от самия Тамас, когато бе достигнал ранга. Зачуди се дали и всички останали виждаха политическия ход, който се криеше зад това.