Брайан Макклеллан - Есенната република

— Мисля, че мина доста добре — приповдигнато каза Бо.

Нила кимна. Част от нея беше съгласна. Бо беше прав. Духът на това ново правителство щеше да бъде осакатен от самото начало, ако който и да е клон на законодателната власт имаше кабалата на свое разположение. Но да действат сами, означаваше, че само те щяха да са виновни за провалите и слабостите си. Понякога изпълняването на заповеди беше по-лесно.

— Борбадор! — отекна глас по дългия коридор.

Нила се извърна и видя насочилия се към тях инспектор Адамат. Инспекторът носеше нов костюм и имаше тъмни сенки под очите от недоспиване. Той отправи лек поклон към Нила, сетне се обърна към Бо.

— Инспекторе — каза Бо. — Как сте?

— Благодаря, добре. Изморен. Зает. Но добре.

— Как е семейството ви?

Адамат добре прикри гримасата си.

— Чудесно. Благодаря, че попитахте.

— А Яков? — попита Нила.

— Фая го смята за свое дете.

— Онова, което обсъждахме… — каза Бо.

Адамат му подаде сгънат лист.

— Ще я намерите тук.

— Много добре.

Нила хвърли любопитен поглед към Бо, но лицето му не издаде нищо.

— Още ли пращаш горкия човек по поръчки? — попита тя.

— Благодаря за загрижеността — каза Адамат, като се изкашля в ръката си, — но половин ден работа за петдесет хиляди крана изглежда като възможност, която не можех да подмина току-така.

— Какво мислите за една по-постоянна позиция?

— Имам такава, благодаря — каза Адамат. — Вече съм посланик.

— Поздравления — каза Нила. — Къде?

— Всъщност, още не сме стигнали до тази част.

— Сигурен съм, че ще го изясните — каза Бо. — Но ви обещавам, че аз ще ви плащам по-добре от правителството.

— Рикар е много щедър към приятелите си. — Адамат замълча, очевидно потънал в размисъл. — От чисто любопитство, какво имате предвид?

— Шпионин за новата адранска кабала.

Нила повдигна вежди към Бо.

— Никакъв шанс. Твърде опасно е. Твърде политическо.

— Предложението ще е валидно в продължение на седмица — каза Бо.

Адамат се поклони и направи крачка назад.

— Поласкан съм от оказаното ми уважение, но няма да приема. Благодаря, Привилегировани.

— По дяволите. — Бо извади плик от джоба си, с пари, без съмнение, и го подаде на Адамат. Инспекторът се поклони отново и се оттегли, а Нила и Бо останаха загледани след него.

— Този човек е изключително способен — каза Бо. — Все някога ще се докопам до него. — Но изглежда, бързо забрави инспектора, защото се обърна към Нила и я изгледа от глава до пети. — Трябва да се подготвим за погребението. А утре потегляме на път.

— Така ли? — запита Нила.

Бо разгърна листа, който Адамат му беше дал, и го прегледа.

— На юг. Не е твърде далече.

Деливанската армия бе устроила лагера си в малко градче между Адопещ и Будфил. Бяха останали едва петнадесет хиляди деливански войници, останалите се бяха отправили към дома, преди зимата да се развихри.

Лагерът беше полупостоянен, предвиден да издържи зимата, тъй като по-голямата част от обитаващите го бяха ранени и умиращи, както и лекари, сестри и помощен персонал от адранската и деливанската армия заедно с няколко хиляди кезиански пленници. Мястото вонеше на кръв, болести и смърт, а погребалните площи в равнините извън града се разрастваха с всеки изминал ден.

Таниел ненавиждаше мястото и от момента, в който двамата с Ка-поел бяха влезли в лагера, му се искаше да си тръгне.

Но имаше да изпълнява обещание.

Той вървеше през стана, преметнал пушка през рамо, тривърхата шапка бе смъкната ниско над очите му, а яката на палтото му беше вдигната. Просто поредният адрански войник, който търсеше близки или приятели сред ранените. Никой не го спря да го разпитва.

Ка-поел се държеше за ръката му, скрила се в собственото си палто. Докато той се чувстваше изтощен, тялото му — изнемощяло от продължителната война, тя изглеждаше по-жизнена от всякога. Дните, в които бе могла да се наспи, ѝ се бяха отразили добре, кожата ѝ бе възвърнала цвета си, а очите ѝ искряха. Смъртта, която ги заобикаляше, не изглеждаше да я притеснява, но Таниел знаеше, че и тя като него искаше да се махне.

Той забеляза позната фигура, изчакваща близо до една от болничните палатки в центъра на лагера, и спря, за да огледа най-стария си приятел.

— Благодарих ли въобще на Бо, че ми спаси живота горе в планината? — попита Таниел.

Ка-поел кимна, сетне посочи към себе си и поклати глава.

— Благодарих и на теб! Ти благодари ли ми, че спасих твоя?