Брайан Макклеллан - Есенната република

Адамат отстъпи с безпокойство. Нямаше изгледи ямата да спре да нараства и макар да не можеше да види вътре в нея, имаше смътната представа за дълбочината, от което му се прищяваше да побегне. Той погледна към Адом, чието тяло вече се тресеше като клонка, готова да се скърши, и макар да бе само Чудак и не особено посветен в тези неща, можеше да усети магията, излъчваща се от бога.

Бездната погълна още помещения от сградата и продължи да се разширява, достигнала северното крило и тронната зала. Адамат затвори очи и вдигна глава към синьото небе в израз на желанието да си беше у дома, с Фая и децата.

Трусовете спряха. Земята застина. Без да смее дори да си поеме дъх, инспекторът погледна към земната паст и откри, че е спряла да расте. Въздухът бе изпълнен с прах и пръст, което ограничаваше видимостта му до около петдесет метра напред, но той пак успя да види сянката на северното крило, останало непокътнато.

Един мраморен фонтан се пропука и се плъзна в ямата, сетне въздухът застина. Стори му се, че цялата адранска армия въздъхна облекчено. Предпазливо, изтеглящите се войници спряха и започнаха да пристъпват обратно към двореца, вперили ужасени, но и изпълнени с любопитство погледи.

— Фелдмаршалът! — извика някой.

Адамат установи, че се е затичал напред с още дузина войници. Прахта бе започнала да се уталожва и прояснява, когато той се хвърли на колене до окървавеното тяло, положено на чакълестия път, недалеч от мястото, където се бяха намирали портите на двореца.

Фелдмаршал Тамас бе изгубил ръката си от китката надолу, дрехите му бяха почернели от кръв. Кръвта по челото му беше размазана сякаш някой го беше държал. Тялото му лежеше самотно, потрошено. Адамат притисна ръка до шията му в търсене на пулс. Усети празнина в стомаха си, щом оповести новината.

— Мъртъв е.

Някой изхлипа задавено. Бързо събиращата се тълпа се раздели на две, за да пропусне затътрилия се към тялото Адом, който коленичи от срещуположната на Адамат страна. Богът пъхна ръце под Тамас и повдигна тялото, както дете би повдигнало кукла.

— Къде е Таниел Двустрелни? — попита войник.

Друг извика:

— Намерете полковник Олем!

Адом прочисти гърло и погледна към зеещата руина.

— Таниел Двустрелни е мъртъв. Това е неговият гроб. И да търсите, няма да намерите тялото. — Той игнорира засипалите го с въпроси войници и притисна здраво тялото на Тамас към гърдите си.

И там, сред порутеното великолепие на небесния дворец, Адамат видя как един бог плаче за героя на Адро.

Нила крачеше напред-назад по мраморния под на Дома на народа, стъпките ѝ отекваха в ранната утринна тишина. Беше минало по-малко от седмица, откакто двамата с Бо бяха надвили каквото бе останало от кабалата на Кларемон, и спомените за битката все още ѝ причиняваха кошмари. Искаше ѝ се никога повече да не стъпи в тази сграда. Но ето я тук.

— Защо ни карат да чакаме? — попита тя.

Бо седеше на една от пейките наблизо и подхвърляше гумена топка към отсрещната стена на коридора, като след всяко друго подхвърляне я стисваше пробно. Не носеше ръкавиците си и на дясната му ръка се забелязваше розов белег, останал от лечението на деливанските Привилегировани.

— Защото — въздъхна той, — се опитват да ни покажат кой държи властта сега.

— Това е безочливо.

— Добре дошла в политиката, скъпа — каза Бо.

Нила спря да крачи и скръсти ръце. Не беше успяла да се наспи, а ѝ предстоеше тежък ден и вече усещаше как настроението ѝ започва да се влошава.

— Няма да играя игричките им.

— Това е животът ти сега.

От мисълта ѝ се догади. В продължение на пет дни бяха разпитвани от политици, викани на късни срещи с Влора, Рикар Тамблар и още стотици мъже и жени, чиито имена не можеше да запомни, докато се опитваха да въведат някакъв ред в правителството след смъртта на Тамас.

— Ще взема просто да си тръгна — каза тя.

Бо се намръщи.

— Свободна си да го направиш по всяко време. Но това много ще ме натъжи.

Тя продължи да крачи.

— Ще го преживееш.

— Никога!

Доста бързо преживя смъртта на Таниел , прииска ѝ се да каже. Но не смееше да го изрече на глас. Нямаше смисъл да се карат, когато така отчаяно се нуждаеха да представят единен фронт пред света.

— Трябва да признаеш — каза Бо, — че макар да не е толкова вълнуващо, колкото да стрелят по теб, да те преследват или да се сражаваш с магия, поне прекарването на цял ден по срещи няма да те накара да напълниш гащите. Там вътре — той посочи към затворените врати надолу по коридора — няма да се опитат да те убият. Само да унищожат кариерата ти.