Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Може би вече си получил по-нова и по-точна информация от моята. В случай, че не си: Войната върви с променлив успех. Никой от опитите на противника да ни обкръжи не успя, а специално на юг той понесе толкова големи загуби, че спокойно може да се каже, че бе унищожен. Зная, че смъртта на многобройните роби на Еребус няма да те зарадва, но най-сетне армиите ни имат възможност да си починат.

Тази почивка е крайно необходима. Сред Пелерините започна подривна дейност, която трябва да бъде пресечена. Тарентинците, твоите антрусциони и градските легиони — трите групи, които понесоха основните сражения — пострадаха не по-малко от врага. Сред тях има кохорти, които не могат да съберат под знамената си и стотина боеспособни войници.

Няма нужда да ти казвам, че трябва да се сдобием с повече леко стрелково оръжие и особено артилерия, ако братовчедите ми могат да бъдат убедени да се разделят с тях на цена, която можем да си позволим. Междувременно, трябва да се направи всичко възможно за събиране на нови войски и обучение на новобранците. В момента най-много се нуждаем от леки подразделения, които са способни да водят сражения, без да се разпръскват. Но ако през следващата година асцианите отново предприемат настъпление, ще ни потрябват стотици хиляди пикенери и пилани, а не би било зле поне част от тях вече да са на фронта.

Всички вести, с които разполагаш за действията на Абая, ще бъдат по-нови от моите — не съм получавал такива, откакто заминах на север. Мисля, че Хормиздас е заминал на юг, но Олагуер може би ще може да те информира.

С бързане и почитания:

Не остана още много за разказване. Знаех, че след няколко дни трябва да напусна града, затова се надявах да привърша бързо със задълженията си тук. В гилдията нямах други приятели, на които да мога да се доверя, освен учителя Палемон. Той обаче не би могъл да ми бъде от полза в онова, което бях запланувал. Повиках Рош, защото знаех, че няма да може да ме лъже дълго в очите. (Очаквах да видя по-възрастен от мен човек, но червенокосият калфа, който дойде по мое нареждане, бе почти юноша. Когато си тръгна, дълго разглеждах собственото си лице в огледалото — нещо, което не бях правил дотогава.)

Рош ми разказа, че той и още неколцина, които смятах повече или по-малко за приятели, са възразили срещу желанието на мнозинството от гилдията да ме убият. Повярвах му. Освен това призна — доста лесно, — че именно той е предложил да бъда осакатен и прокуден, макар и да твърдеше, че го е направил, защото това му се е сторил единственият начин да ми спаси живота — докато говореше, бузите и челото му, които обикновено бяха червени, побледняха толкова, че луничките на лицето му заприличаха на нарисувани. Гласът му обаче остана спокоен и той не каза нищо, което да го оправдае и да хвърли вината върху някой друг.

Разбира се, аз наистина имах намерение да го накажа заедно с останалите членове на гилдията. И то не защото таях злоба към тях, а просто смятах, че след като прекарат известно време в килиите под кулата, ще станат по-чувствителни към принципа на справедливостта, за който говори учителят Палемон. Освен това подобно наказание щеше да е най-добрият начин да се гарантира, че законът за забрана на изтезанията, който смятах да наложа, ще бъде прилаган. Онези, които прекарат няколко ужасяващи месеца в очакване да изпитат изтезанията на собствения си гръб, едва ли биха възразили против отмяната им.

Аз обаче не казах нищо от това на Рош, а само го помолих вечерта да ми донесе одежди на калфа и да бъде готов да ми помогне на следващия ден заедно с Дрот и Еата.

Той се върна точно по мръкване. Изпитах неописуемо удоволствие, когато смъкнах коравия си костюм и отново облякох черните като сажди дрехи. В тъмното подобно одеяние бе най-доброто, което можеше да ме направи почти невидим. Измъкнах се от покоите си през един от тайните изходи и се запромъквах като сянка между кулите, докато не стигнах до дупката в стената.

Денят бе топъл, но вечерта застудя и некрополът бе потънал в мъгла като онзи път, когато се показах иззад паметника, за да спася живота на Водалус. Мавзолеят, където си играех като дете, си беше същият. Вратата му бе притворена.

Влязох и запалих свещта, която носех. Медните надгробни табелки, които бях излъскал навремето, отново бяха позеленели. Навсякъде имаше сухи листа. През решетката на малкия прозорец се протягаше тънка клонка на съседното дърво.