Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Хиеродулите също са били открити от тях, но са били формирани по-бързо, за да им служат в тази вселена. По техни указания хиеродулите създали кораби като онзи, който ме пренесе от джунглата до морето, така че аквасторите като Малрубиус и Трискъл да могат също да им служат. Всички те са щипци, с помощта на които ни държат в ковашкия огън.

А вместо чук използват способността си да изпращат слугите си назад и напред през коридорите на времето. (Тази способност е всъщност същата, която им е позволила да избегнат смъртта на своята вселена — защото влизането в коридорите на Времето означава излизане от вселената.) И накрая, Ърт е тяхната жизнено необходима наковалня — в тази епоха ние сме принудени да се борим срещу един много по-враждебен свят, използвайки ресурсите на изтощените континенти. Тъй като това е не по-малко жестоко от начина, по който са били оформени самите те, в случая справедливостта се спазва. Появата на Новото слънце ще означава, че най-сетне началните стъпки на нашето оформяне са завършили.

Дадоха ми покои в най-древната част на Цитаделата. Стаите бяха стояли празни от толкова време, че старият кастелан и отговорният за тях иконом предположиха, че ключовете са изгубени и с хиляди извинения и недомлъвки предложиха да разбият ключалките. Не си позволих удоволствието да погледна лицата им, но чух как ахнаха, когато произнесох простите думи, които контролираха вратите.

През онази вечер бях очарован да видя до каква степен стилът на мебелите от миналото се различава от нашия собствен. Хората от онова време нямали столове във вида, в който ги познаваме ние, а използвали вместо тях доста сложни на вид дивани. Масите им са без чекмеджета и са лишени от онази симетрия, която на нас ни се струва тъй важна. Пак по нашите стандарти, имаше твърде много тъкани и прекалено малко дърво, кожа, камък и кост. Всичко това ми се стори едновременно изтънчено и неудобно.

Въпреки това не можех да се настаня в други покои, освен в отредените за самодържците още от древността. Също толкова невъзможно бе да поискам промени в мебелировката до степен, която ще означава критично отношение към предшествениците ми. И ако мебелировката повече говореше за ума, отколкото за тялото, не по-малко удоволствие бе да открия част от съкровищата, оставени от същите тези предшественици. Имаше документи, отнасящи се до въпроси, които са отдавна забравени и невинаги разбираеми, остроумни и загадъчни механични устройства, микрокосмос, който се събуди от топлината на ръцете ми и мъничките му обитатели сякаш започнаха да растат и да заприличват на хора пред очите ми. Имаше и една лаборатория, в която се намираше прочутата „смарагдова пейка“, и много други неща, най-интересното от които бе една мандрагора в спирт.

Ретортата, в която се намираше мандрагората, бе висока около седем педи и широка около три. Самият хомункулус бе не по-висок от две педи. Когато почуках по стъклото, той обърна към мен приличащите си на мътни мъниста очи, на вид по-слепи дори и от очите на учителя Палемон. Когато устните му помръднаха, не чух никакъв звук, но веднага разбрах думата, която оформиха — и по някакъв необясним начин почувствах, че светлата течност, в която бе поставена мандрагората, се е превърнала в собствената му урина, примесена с кръв.

„Защо ме извика, Самодържецо, и наруши размишленията ми за твоя свят?“

— Мой ли е наистина? — попитах аз. — Сега зная за съществуването на седем континента, но само част от този се подчинява на свещените фрази.

„Ти си наследникът“ — каза сбръчканата твар и се извърна — не мога да определя дали това бе случайно, или преднамерено.

Отново почуках по стъклото.

— А ти какво си?

„Същество без родители, чийто живот минава, потопен в кръв.“

— Но аз бях същият! Значи двамата с теб можем да бъдем приятели, както обикновено се случва с хора със сходно минало.

„Подиграваш се.“

— Ни най-малко. Изпитвам към теб искрена симпатия и съм сигурен, че си приличаме повече, отколкото предполагаш.

Дребното същество отново обърна малкото си лице към мен.

„Иска ми се да ти повярвам, Самодържецо.“

— Говоря съвсем сериозно. Никой никога не ме е обвинявал в излишна честност и достатъчно често съм изговарял лъжи, когато съм смятал, че ще са ми от полза. Но сега съм съвсем искрен. Готов съм да сторя всичко за теб.

„Счупи стъклото.“

Поколебах се.

— Няма ли да умреш?