Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Под цевта имаше плъзгач, с чиято помощ по всяка вероятност се контролираше силата на изстрела. Първата ми мисъл бе, че който и да е държал пистолета за последен път, най-вероятно го е нагласил на пълна мощност и ако го върна обратно, ще мога да го изпробвам с минимален риск за себе си. Но не беше така — плъзгачът се намираше в централно положение. Накрая реших, че по аналогия с лъка пистолетът най-вероятно ще е най-безобиден, ако преместя плъзгача напред. Насочих оръжието към камината и дръпнах спусъка.

Звукът на изстрела е най-ужасният звук на света. Той е писък на самата материя. Сега обаче той не бе така оглушителен, но въпреки всичко оставаше плашещ — като далечен гръм. За миг — толкова кратък, че отначало реших, че просто ми се е сторило — между дулото и дървата проблесна тесен виолетов лъч. Той изчезна, но дървата запламтяха, а от задната част на камината със звън, наподобяващ пукната камбана, паднаха парчета обгорен метал. На плочата пред огъня потече сребърно ручейче, което подпали килима и вдигна във въздуха парлив дим.

Прибрах пистолета в паласката, която бе част от новия ми костюм на калфа.

Рош се появи заедно с Дрот и Еата още преди разсъмване. Дрот бе най-възрастният от нас, но лицето и блестящите му очи го караха да изглежда по-млад и от Рош. Все още изглеждаше като същинско въплъщение на силата, но не можех да не забележа, че съм станал с два пръста по-висок от него. Може би съм бил по-висок и по времето, когато напуснах Цитаделата, но не съм го осъзнавал. Еата все още си оставаше най-ниският и дори не бе станал още калфа — в края на краищата, бях отсъствал само едно лято. Когато ме поздрави, изглеждаше малко озадачен и предполагам, че му е било трудно да повярва, че сега съм Самодържец, още повече, че отново бях пред него в дрехите на калфа от гилдията.

Бях казал на Рош, че трябва да са въоръжени. Той и Дрот носеха мечове, подобни на Терминус Ест (макар и с много по-лошо качество), е Еата — палица, подобна на онези, които бях виждал на карнавалите. Ако не бях видял сраженията на север, бих си помислил, че са въоръжени достатъчно добре. Сега обаче и тримата приличаха на деца, нарамили пръчки и готови да си играят на войници.

За последен път минахме през процепа в стената и закрачихме по пътеката от кости, която се виеше между кипарисите и гробниците. Смъртните рози, които се колебаех да откъсна за Текла, все още цъфтяха по храстите си. Открих, че мисля за Морвена, единствената жена, чийто живот бях отнел, и за противницата й Евсебия.

Когато минахме портала на некропола и продължихме по калните улици на града, на спътниците ми сякаш им стана по-леко и почти се развеселиха. Мисля, че се опасяваха да не би учителят Гурлойс да ги хване и да ги накаже, защото са се подчинили на Самодържеца.

— Надявам се, че нямаш намерение да отидем да плуваме — каза Дрот. — Тези цепеници ще ни издавят.

Рош се изкиска.

— Еата ще си остане на повърхността.

— Тръгваме далеч на север. Ще ни трябва лодка, но мисля, че ако повървим покрай брега, ще намерим някоя.

— Стига някой да се съгласи да ни я заеме. Ако преди това не ни арестуват. Нали знаеш, Самодържецо…

— Севериън — поправих го аз. — Поне докато съм в тези дрехи.

— … Севериън, тези неща имаме право да ги носим единствено на ешафода и ще се наложи доста да обясняваме на пелтастите, че за работата са необходими цели трима души. Ще разберат ли кой си ти? Аз не…

Еата го прекъсна и посочи към реката.

— Вижте, там има една лодка!

Рош закрещя, тримата започнаха да махат с ръце, а аз извадих един от хрисозите, които бях взел назаем от кастелана, и го обърнах така, че да заблести на слънцето, което започваше да се издига над кулите зад нас. Човекът на кормилото ни помаха с шапката си и някакво стройно хлапе скочи, за да се заеме с платната и да обърне лодката към нас.

Беше двумачтова, доста тясна и с нисък борд — несъмнено идеален съд за пренасяне на контрабандна стока покрай патрулните катери, които внезапно бяха станали мои. Старият лодкар имаше доста зловеща външност, а стройното „хлапе“ се оказа момиче със смеещи се очи, които имаха дарбата непрекъснато да се стрелкат към нас.

— Я, очертава се интересен ден — каза лодкарят, като видя костюмите ни. — Аз пък отначало си помислих, че сте в траур, честна дума. Главорези, а? Никога не съм попадал близо до такива като вас.

— Позна — отговорих аз, докато се качвах на борда. Беше ми смешно да открия, че не съм загубил навиците, които бях придобил на „Самру“, и без проблем запазвам равновесие на несигурната палуба. Дрот и Рош сграбчиха платната, когато лодката се разлюля под тежестта им.