Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Еси замълча и наведе глава, но Гералт успя да зърне сълзите, блеснали в крайчеца на прекрасното й око. Девойката докосна висящото на шията й цветче със сребърни листенца, в средата на което сияеше едър син бисер. Цветчето беше изящно, майсторски изработено. Дроухард се беше оказал на висота. Препоръчаният от него майстор свърши работата чудесно. И не взе нито грош от тях. Дроухард плати всичко.

— Затова, уж благородни княже — продължи Оченцето, вдигайки глава, — не се поставяй в смешното положение да предлагаш на вещера ролята на наемник в армията, която смяташ да изправиш срещу океана. Не ставай за смях, защото предложението ти може да предизвика само подигравки. Още ли не си разбрал? Можеш да платиш на вещера за изпълнена задача, можеш да го наемеш, за да охранява хората от злото, да ги предупреждава за надвисналата опасност, но не можеш да го купиш, не можеш да го използваш за своите цели. Защото вещерът, дори ранен и гладен, е по-добър от теб. Струва много повече от теб. Затова предложението ти предизвиква у него само презрение. Разбра ли?

— Не, госпожице Давен — изрече студено Агловал. — Не разбрах. Даже напротив. Разбирам все по-малко и по-малко. Главното е, че изобщо не мога да разбера защо още не съм заповядал да ви обесят и тримата, като преди това ви бият с бичове и ви жигосат с нагорещено желязо? Вие, госпожице Давен, се правите, че знаете всичко. Тогава кажете: защо още не съм сторил това?

— Моля — веднага отговори поетесата. — Не правиш това, Агловал, защото някъде там, дълбоко вътре в теб, тлее искрица порядъчност, запазени са остатъци от чест, още незадушени от високомерието на новобогаташ и търгаш. Вътре в теб, Агловал. На дъното на сърцето ти. Сърце, което, каквото и да говориш, е способно да обича русалка.

Агловал пребледня като платно и стисна страничните облегалки на креслото. „Браво — помисли си вещерът. — Браво, Еси, прекрасно.“ Той се гордееше с нея. Но едновременно с това чувстваше тъга, чудовищна тъга.

— Идете си — каза тихо Агловал. — Идете си. Вървете, където искате. Оставете ме на мира.

— Сбогом, княже — каза Еси. — И на прощаване приеми един добър съвет от мен. Би трябвало да ти го даде вещерът, но аз не искам той да се унижава така. Затова ще го направя вместо него.

— Слушам те.

— Океанът е голям, Агловал! Още никой не знае какво лежи там, отвъд хоризонта, ако изобщо има нещо. Океанът е по-голям от всякакви пущинаци и дебри, в които сте прогонили елфите. Той е по-трудно достъпен от всякакви планини и дерета, в които сте изтребили боболаците. А там, на дъното на океана, живее раса, която използва оръжия и знае тайните на обработката на металите. Внимавай, Агловал. Ако с ловците в морето отидат и стрелци, ще започнеш война срещу непознатото. Може да разбуташ гнездо на оси. Съветвам ви да им оставите морето, защото морето не е за вас. Вие не знаете и никога няма да узнаете накъде водят стъпалата, които започват след Драконовите зъби.

— Грешите, госпожице Еси — отговори спокойно Агловал. — Ще узнаем накъде водят тези стъпала. Нещо повече — ще се спуснем по тях. Ще проверим какво има на другия край на океана, ако изобщо там има нещо. И ще прогоним от този океан всичко, което може да се прогони. Ако не ние, то внуците на нашите внуци. Въпрос на време е. Да, ще го направим, дори ако се наложи океанът да почервенее от кръв. И ти знаеш това, мъдра Еси, която пишеш хрониката на човечеството с баладите си. Животът не е балада, малка клета прекрасна поетесо, загубила се сред красивите си думи. Животът е борба. А на борбата са ни научили точно такива, по-добри от нас, вещери. Те ни показаха пътя, те го отъпкаха за нас, те го осеяха с труповете на онези, които ни пречеха, които защитаваха този свят от нас. Ние, госпожице Еси, просто продължаваме борбата. Ние пишем историята на човечеството, а не твоите балади. И вече нямаме нужда от вещери, защото нас и без това нищо не може да ни спре. Нищо.

Еси пребледня, духна къдрицата си и поклати глава.

— Нищо ли, Агловал?

— Нищо, Еси.

Поетесата се усмихна.

От предната стая долетя някакъв шум — викове и тропот. В залата дотичаха пажове и стражи и още на прага се хвърлиха на колене или направиха поклони.

На прага стоеше Шееназ.

Светлозелените й коси бяха изкусно накъдрени и прибрани с изумително красива диадема от корали и бисери. Беше с рокля с цвета на морски вълни и бяло като пяна жабо. Роклята беше с огромно деколте, така че прелестите й, макар и частично прикрити, продължаваха да предизвикват възхищение, особено украсени с огърлица от нефрити и лазурити.