Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Еси го пусна и се извърна към полуотворения мръсен прозорец.

— Разбира се — рече тя внезапно. — Ти едва ме познаваш. Бях забравила, че едва ме познаваш…

— Еси — каза той след кратко мълчание, — аз…

— Аз също едва те познавам! — избухна тя. — И какво от това? Обичам те! И не мога да се боря с това. Не мога.

— Еси!

— Да. Обичам те, Гералт. Все ми е едно какво ще си помислиш. Обикнах те още в мига, в който те видях, там, на празненството по случай годежа…

Тя млъкна и сведе поглед.

Стоеше пред него, а Гералт съжаляваше, че точно в тоя момент си няма работа с някой скрит под водата рибоок със сабя. Защото имаше някакви шансове да се оправи с него. С нея — не.

— Нищо не казваш — отбеляза тя. — Нито дума…

„Уморен съм — помисли си той. — И страшно слаб. Трябва да поседна, причернява ми, загубих много кръв и нищо не съм ял… Трябва да поседна. Проклета стая, дано да я удари мълния при следващата буря. Да имаше поне два идиотски стола и маса, която разделя, през която е толкова лесно и безопасно да се разговаря. Бихме могли даже да се държим за ръцете. А сега съм принуден да седна на сламеника и да я моля да седне до мен. А натъпканият сламеник е опасен, на него е невъзможно да се отдръпнеш, не можеш да избягаш…“

— Седни до мен, Еси.

Тя седна. Без да бърза. Тактично. Далече. Много далече. Прекалено близо.

— Когато научих — прошепна тя и прекъсна проточилото се мълчание, — че Лютичето те е довел окървавен, избягах от къщата като полудяла и тичах, без да виждам нищо, без да обръщам внимание на нищо. И тогава… Знаеш ли какво си помислих? Че това е магия, че си ме омагьосал, скришом, тайно, предателски си ме омаял, омагьосал си ме със знак, с вълчия си медальон или с лош поглед. Това си помислих, но не се спрях, а продължих да бягам, защото разбрах, че искам… искам да остана под въздействието на твоята сила. Но реалността се оказа по-страшна. Не си ме омагьосал, не си използвал никакво вълшебство. Защо, Гералт? Защо не си го направил?

Той мълчеше.

— Ако беше магия — продължи тя, — всичко щеше да е толкова просто и лесно. Щях да се поддам на твоята сила и да бъда щастлива. А сега… Трябва… Не знам какво става с мен…

„По дяволите — помисли си той, — ако Йенефер, се е чувствала така с мен, както аз се чувствам сега с това момиче, не й завиждам. И вече никога няма да се учудвам на постъпките й. И никога няма да я мразя… Никога…

Защото Йенефер изпитва дълбока увереност, че аз съм длъжен да изпълня нещо, което е невъзможно да се изпълни, още по-невъзможно от връзката между Агловал и Шееназ. Изпитва увереност, че малка саможертва тук е недостатъчна, че трябва да се пожертва всичко и пак не се знае дали ще е достатъчно. Не, няма да мразя Йенефер за това, че не може да направи поне малка саможертва. Сега знам, че една малка саможертва вече е твърде много.“

— Гералт — простена Оченцето и сведе глава. — Толкова се срамувам. Срамувам се, че чувствам някакво проклето безсилие, студенина, като ледено дихание…

Той мълчеше.

— Винаги съм мислила, че това е прекрасно и възвишено състояние на душата, благородно и възхитително, дори и когато те лишава от щастие. Та колко балади съм написала на тази тема! А се оказва, че е просто химия на организма, Гералт, простичка и всеобхващаща. Така може да се чувства болен, изпил отрова. Защото човек, изпил отрова, е готов на всичко в замяна на противоотровата. На всичко, дори и да се подложи на унижение.

— Еси, моля те…

— Да, аз се чувствам унизена, унизена от това, че ти признах всичко, че забравих за достойнството си, което повелява да страдам мълчаливо… От това, че с признанието си те разтревожих и те поставих в неловка ситуация. Чувствам се унижена от това, че си смутен. Но не можех иначе. Безсилна съм. Оставила съм се на милостта на поразилата ме болест. Винаги съм се страхувала от болестите — от момента, в който ще се почувствам слаба, безсилна, безпомощна и сама. Винаги съм се бояла от болестите, винаги съм вярвала, че те са най-лошото, което може да ми се случи…

Той мълчеше.

— Знам — зашепна тя отново, — знам, че трябва да съм ти благодарна, че… че не се възползваш от ситуацията. Но аз не съм ти благодарна. И от това също се срамувам. Мразя мълчанието ти, изумения ти поглед. Мразя и теб. Задето мълчиш. Задето не ме лъжеш, не… И нея мразя, твоята магьосница. Охотно бих я наръгала с ножа, защото… я мразя. Нареди ми да си отида, Гералт. Нареди ми да се махна оттук. Не мога сама, по своя воля, а искам да си тръгна, да отида в града, в кръчмата… Искам да ти отмъстя за моя срам, за унижението си, искам да намеря първия, който ми попадне…