Анджей Сапковски - Меч на съдбата

„По дяволите — помисли си той, докато слушаше как гласът й става все по-стремителен, като хвърлена по стълбище парцалена топка. — Ще се разплаче, непременно ще се разплаче. Какво да правя, по дяволите, какво да правя?“

Прегърналите го ръце на Еси затрепериха. Девойката се извърна и избухна в тих, поразително спокоен, несдържан плач.

„Нищо не чувствам — отбеляза той с ужас. — Нищо, ни най-малко вълнение. Това, че сега ще я прегърна, ще бъде разсъдлив, добре преценен жест, но не и нещо спонтанно. Ще я прегърна, защото знам, че така трябва, а не защото го искам. Нищо не чувствам.“

Той я прегърна и тя веднага се успокои, изтри сълзите си, тръсна силно глава и се извърна, за да не вижда лицето й. После се притисна към него и зарови глава в гърдите му.

„Малка саможертва — помисли той. — Само малка саможертва. Това ще я успокои — целувка, прегръдка, тихи ласки… Тя не иска повече. А дори да иска, какво от това? Малка саможертва, съвсем малка… та нали тя е красива и заслужава това… Ако искаше още… Това би я успокоило. Тих, спокоен, нежен любовен акт… А аз… Нали на мен ми е все едно, в мен няма да се появят емоции, защото Еси ухае на вербена, а не на люляк и касис, тя няма студена наелектризираща кожа, косите й не са черно торнадо от блестящи къдрици. Очите й са прекрасни, меки, топли и сини, но не горят със студена, равнодушна виолетова светлина. После тя ще заспи, ще извърне глава и ще отвори леко уста. Няма да се усмихне тържествуващо. Защото Еси…

Еси не е Йенефер.

И затова не мога. Не мога да се реша на тази малка саможертва.“

— Моля те, Еси, не плачи.

— Няма. — Тя се отдръпна бавно от него. — Няма. Разбирам. Не можеше да бъде иначе.

Мълчаха един до друг на натъпкания сламеник. Свечеряваше се.

— Гералт — каза тя изведнъж и гласът й потрепна. — А може би… Може да стане така… като с тази мида, с този удивителен подарък? Може все пак да намерим бисер? По-късно? След известно време?

— Виждам го — изрече той с усилие. — Облицован в сребро, поставен в сребърно цветче с изумителни листенца. Виждам го на шията ти, на сребърна верижка. Ще го носиш така, както аз нося медальона си. Това ще бъде твоят талисман, Еси, и ще те пази от всякакво зло.

— Моят талисман — каза тя и наведе глава. — Моят бисер, който ще обкова със сребро и с който никога няма да се разделя. Моята скъпоценност, която получих в замяна. Нима такъв талисман може да донесе щастие?

— Да, Еси. Бъди сигурна.

— Мога ли да поседя тук още малко? С теб?

— Можеш.

Смрачаваше се все повече, а те седяха върху натъпкания сламеник в таванската стаичка, в която нямаше мебели, а само ведро и незапалена свещ, закрепена в локвичка засъхнал восък на пода.

Седяха в пълно мълчание, в тишина, дълго, много дълго.

А после дойде Лютичето.

Чуха как идва, дрънка на лютнята и припява. Влезе, видя ги и не каза нищо, нито дума. Еси, също безмълвна, стана и излезе, без да ги погледне.

Лютичето не каза нищо, но вещерът видя в очите му думите, останали непроизнесени.

— Разумна раса — рече замислено Агловал, сложил лакти на страничните облегалки на креслото и обхванал с длани брадичката си. — Подводна цивилизация, а? Рибохора на дъното на морето? Стъпала, водещи към дълбините? Гералт, ти ме вземаш за дяволски лековерен княз.

Оченцето, застанала до Лютичето, изсумтя гневно. Лютичето поклати глава невярващо. Гералт остана невъзмутим.

— Все ми е едно дали ще ми повярваш — каза тихо вещерът. — Просто съм длъжен да те предупредя. Всяка лодка, която се приближи до Драконовите зъби, или хората, които отидат там, са изложени на опасност. Смъртоносна опасност. Ако искаш да рискуваш и да провериш дали е истина — твоя си работа. Аз просто те предупреждавам.

— Ха — обади се внезапно съдия-изпълнителят Зелест, седнал на перваза на прозореца зад гърба на Агловал. — Ако са такива чудовища като елфите или останалите таласъми, значи не са страшни за нас. Боях се да не се окаже нещо по-лошо или — да не дават Боговете — магия. А по думите на вещера излиза, че това са някакви морски зомбита-удавници. Против тях има средства. Чувал съм, че един магьосник се е справил сам, и то за миг, с всички зомбита-удавници в езерото Моква. Излял във водата бъчва с магическа отвара — и край с удавниците. Не останала и следа от тях.

— Вярно е — отбеляза мълчалият до момента Дроухард. — И следа не е останала. Не останала и следа от риби, раци и мекотели. Дори елшакът на брега изсъхнал.

— Разкошно! — рече подигравателно Агловал. — Благодаря за изумителното предложение, Зелест. Може би имаш и друго?