Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Нищо. Този дракон не ме интересува.

— Ха! Хитър си, Гералт. Но така или иначе нямаш пропуск.

— Повтарям, този дракон не ме интересува. А теб какво те води по тези места?

— Че какво може да ме води? — сви рамене трубадурът. — Трябва да съм близо до местата на събитията и до зрелищата. Ще се разчуе за сражението с този дракон. Навярно бих могъл да напиша балада и въз основа на разкази за събитието, но друго е да видя битката със собствените си очи.

— Битката? — засмя се Трите гарги. — Сигурно ще е нещо като колене на свиня или разкъсване на мърша. Слушам ви и не мога да проумея. Славни воини, които ще уморят конете си от бързане само за да убият полумъртъв дракон, отровен от някакъв селяндур. Не знам да плача ли, или да се смея.

— Грешиш — каза Гералт. — Щом драконът не е умрял на място от отровата, значи организмът му вече се е преборил с нея и вече напълно е възстановил силите си. Впрочем това няма толкова голямо значение. Секачите от Кринфрид със сигурност ще му видят сметката, но, ако искаш да знаеш, няма да се мине без битка.

— Значи залагаш на Секачите?

— Естествено.

— Само че — намеси се мълчалият до момента страж-художник — драконът е магическо създание и не може да се убие другояче, освен чрез магия. Ако някой може да се справи с него, това е магьосницата, която мина оттук вчера.

— Кой? — наведе глава Гералт.

— Магьосница — повтори стражът. — Нали вече казах.

— Каза ли си името?

— Да, но не го запомних. Имаше пропуск. Млада, красива, по свой начин, но очите й… Сещате се, господа. Човек го побиват тръпки, когато такава го погледне.

— Знаеш ли нещо за това, Лютиче? Коя може да бъде?

— Не — намръщи се бардът. — Млада, красива и такива очи… Ама че указания. Те всичките са такива. Всички, които познавам, а аз познавам много, изглеждат на не повече от двайсет и пет — трийсет години. А съм чувал, че някои от тях помнят времената, когато на мястото на днешен Новиград са се издигали борове. В края на краищата за какво са еликсирите от мандрагора? Капят си от тях и в очите, за да блестят като на обикновените жени.

— Не беше ли червенокоса? — попита вещерът.

— Не, господине — отговори десетникът. — Чернокоса.

— А конят й какъв беше на цвят? Кестеняв с бяла звездичка?

— Не, вран, като нея. Казвам ви, господа — тя ще убие дракона. Драконът е работа за магьосници. Не е по силите на хора да се справят с него.

— Интересно какво би отговорил на това Козояд — разсмя се Лютичето. — Ако имаше под ръка нещо по-силно от чемерика и вълча ягода, днес кожата на дракона щеше да се суши на голополските колове, баладата щеше да е готова, а аз нямаше да се пека тук на слънце…

— Как стана така, че Недамир не те взе със себе си? — попита Гералт и погледна накриво поета. — Нали си бил в Голополе, когато са тръгвали? Или кралят не обича хората на изкуството? Как стана така, че се печеш тук на слънце, вместо да свириш до кралското стреме?

— Това ми го спретна една млада вдовица — изрече навъсено Лютичето. — Дяволите да я вземат. Отидох да се веселя с нея, а на другия ден Недамир и останалите вече бяха отвъд реката. Взели дори онзи Козояд и разузнавачите от голополската милиция, само мен забравили. Обясних му аз на десетника, а той все своето си знае…

— Ако имаш пропуск — пускам — рече равнодушно стражът, докато пикаеше на стената на къщата на бирника. — Ако нямаш пропуск — не пускам. Такава е заповедта…

— О! — прекъсна го Трите гарги. — Момичетата се връщат с бирата.

— И не са сами — добави Лютичето, изправяйки се. — Вижте какъв кон! Същински дракон!

Откъм брезовата горичка на галоп се носеха зериканките, а между тях се движеше ездач на едър неспокоен боен жребец.

Вещерът също се изправи.

Ездачът носеше виолетов кадифен кафтан със сребърни кантове и късо наметало, обшито със самурена кожа. Изправен в седлото, той ги гледаше гордо. Гералт познаваше този тип погледи. И не си падаше по тях.

— Приветствам ви, господа. Аз съм Дорегарай — представи се ездачът и слезе бавно и с достойнство от коня. — Маестро Дорегарай, чародей.

— Маестро Гералт. Вещер.

— Маестро Лютичето. Поет.

— Борх, наричан още Трите гарги. А с моите момичета, които тъкмо вадят запушалката на бъчонката, вече се познаваш, господин Дорегарай.

— Да, точно така — изрече магьосникът, без да се усмихне. — Разменихме поклони с красивите воини-зериканки.

— Това е прекрасно. — Лютичето раздаде кожените чашки, донесени от Вея. — Пийте с нас, господин магьосник. Господин Борх, да налея ли и на десетника?