Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— И набиват сърнешко — вметна навъсено Дерача. — А ние какво ядохме? Мармот. А какво е мармотът, питам? Плъх и нищо повече. Така че какво ядохме? Плъх!

— Това не е проблем — каза Нишчука. — Скоро ще опитаме и от опашката на дракона. Няма нищо по-вкусно от печена на жарава драконова опашка.

— Йенефер — продължи Бохолт — е противна, злобна и устата жена. Не е като твоите девойки, господин Борх. Те са тихи и мили, вижте ги само — седят при конете и си острят сабите; минах покрай тях, пошегувах се, те се усмихнаха, показаха си зъбките. Да, радвам им се, не са като Йенефер, която само плете интриги. Казвам ви, трябва да внимаваме, защото иначе договорът ни не струва пукната пара.

— Какъв договор, Бохолт?

— Какво, Ярпен, да кажем ли на вещера?

— Не виждам защо не — рече джуджето.

— Ракията свърши — вметна Дерача и обърна дамаджаната с дъното нагоре.

— Тогава донеси още. Ти си най-млад. А договора, Гералт, го измислихме, тъй като не сме наемници, нито платени слуги, и Недамир не може да ни прати подир дракона, като хвърли няколко златни монети в краката ни. Истината е, че можем да се справим с дракона и без Недамир, а той не може да се справи с дракона без нас. От това ясно следва кой заслужава повече и чия част от печалбата трябва да е по-голяма. Затова взехме честно решение — тези, които повалят дракона в ръкопашен бой, взимат половината от съкровището. Недамир, като се имат предвид произхода и титлата му, взима една четвърт, така или иначе. А другите, ако помагат, ще разделят останалата една четвърт поравно. Какво мислиш за това?

— А какво мисли Недамир?

— Не каза нито да, нито не. Но по-добре да не се меси мижитурката. Щом не може да тръгне сам срещу дракона, трябва да разчита на професионалистите, тоест на нас, Секачите, и на Ярпен и неговите момчета. Ние, а не някой друг, ще се изправим на меч разстояние срещу дракона. Останалите, включително и магьосниците, ако помогнат, ще си поделят една четвърт от съкровището.

— И кой друг влиза в числото на „останалите“, освен магьосниците? — поинтересува се Лютичето.

— Със сигурност не музикантите и стихоплетците — изкикоти се Ярпен Зигрин. — Включваме тези, които работят с брадви, а не с лютни.

— Аха — обади се Трите гарги, вперил поглед в звездното небе. — А какво ще получат обущарят Козояд и неговата сган?

Ярпен Зигрин се изплю в огъня и промърмори нещо на езика на джуджетата.

— Голополската милиция познава местните планини и помага с указване на пътя — каза тихо Бохолт, — така че ще е справедливо да ги допуснем в подялбата. Но с обущаря работата е друга. Разбирате ли, няма да е добре, ако селяндурите решат, че когато в околността се появи дракон, вместо да се повикат професионалисти, може набързо да му подхвърлят отрова и да продължат да се забавляват с девойките в сеното. Ако тази практика се разпространи, ще се наложи да живеем чрез просия. Нали?

— Вярно е — добави Ярпен. — Затова, казвам ви, на този обущар трябва да му се случи нещо, преди да е попаднал в някоя легенда.

— Щом трябва, ще му се случи — рече убедено Нишчука. — Оставете това на мен.

— А Лютичето — подхвърли джуджето — ще му даде да се разбере в баладата. Ще го направи за смях, за да стане името му символ на срам и позор навеки.

— Забравяте нещо — обади се Гералт. — Тук има един, който може да ви обърка сметките. Той няма да се съгласи на никакви договори и делби. Ейк от Денесле.

— Защо? — попита дрезгаво Бохолт, докато хвърляше клонче в огъня. — С Ейк не може да се говори. Той не се интересува от плячката.

— Срещнахме го по пътя към вашия лагер — каза Трите гарги. — Клечеше върху камъните в пълно въоръжение, вперил поглед в небето.

— Той винаги прави така — обади се Дерача. — Медитира или се моли. Казва, че така трябва, за да се пази от злото, защото е от наказан от Бога народ.

— Ние в Кринфрид — промърмори Бохолт — държим такива оковани в клетки и им даваме парчета въглен, за да рисуват по стените разни чудесии. Но стига сме одумвали ближните си, нека поговорим за работата.

В кръга светлина беззвучно пристъпи дребна млада жена с черни, обхванати със златна мрежа коси и черно кожено наметало.

— На какво се разсмърдя така? — попита Ярпен Зигрин, преструвайки се, че не я вижда. — На сяра ли?

— Не — отвърна Бохолт, вирна глава настрани и демонстративно подуши въздуха. — На мускус или нещо подобно.

— Не, май е… — джуджето се намръщи. — Ах! Та това е знатната госпожа Йенефер! Здрасти, здрасти.