Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Е, срещнахме се, какво да се прави — каза тя тихо. — Няма да правим сцени. Ще запазим приличие и ще се престорим на добри познати. Но не се заблуждавай, Гералт. Между нас вече няма нищо. Нищичко, разбираш ли? И се радвай, защото това означава, че съм изоставила някои планове, които до неотдавна имах за теб. Но не съм ти простила. Никога няма да ти простя, вещерю, никога!

Тя се извърна рязко, вдигна ведрото, разплисквайки водата, и се скри зад близката каруца.

Гералт прогони бръмчащия над ухото му комар и бавно тръгна към огъня, около който в момента възнаграждаваха изпълнението на Лютичето с оскъдни ръкопляскания. Погледна към тъмносиньото небе над черните назъбени върхове. Искаше му се да се засмее. Не знаеше защо.

— По-внимателно там! Внимавайте! — извика Бохолт, обръщайки се към колоната. — По-близо до скалите! Внимавайте!

Каруците подскачаха и се клатушкаха по камъните. Кочияшите ругаеха, удряха конете с поводите и се навеждаха неспокойно да видят дали колелата минават достатъчно далече от ръба на дерето, покрай което се точеше тесният неравен път. Долу река Бра клокочеше и се пенеше между скалите.

Гералт удържа коня си и го насочи по-близо до скалната стена, покрита с кафяв мъх и бели, подобни на лишеи налепи. Пропусна фургона на Секачите пред себе си. Дерача, който водеше колоната заедно с разузнавачите от Голополе, се върна назад и извика:

— Добре! Давайте по-бързо! Нататък е по-широко!

Крал Недамир и Гиленстерн яздеха, заобиколени от конници с лъкове. Скоро се изравниха с Гералт, а след тях по камъните трополяха каруците от кралския обоз. Още по-назад се носеше каруцата на джуджетата, управлявана от непрестанно крещящия Ярпен Зигрин.

Недамир, много слаб и луничав юноша с бяло кожухче, мина покрай вещера и го дари с надменен и отегчен поглед. Гиленстерн се беше изправил на седлото и удържаше коня си.

— Ако обичате, господин вещерю — рече той властно.

— Слушам. — Гералт ръгна кобилата с пети и пое бавно до канцлера, зад обоза. Учуди се, че въпреки внушителния си търбух Гиленстерн предпочита седлото пред значително по-удобното возене в каруца.

— Вчера — Гиленстерн дръпна леко повода, украсен със златни копчета, и отметна от раменете си тюркоазения плащ, — вчера казахте, че драконът не ви интересува. В такъв случай какво ви интересува, господин вещер? Защо идвате с нас?

— Това е свободна страна, господин канцлер.

— Засега. Но в този кортеж, господин Гералт, всеки трябва да си знае мястото. И ролята, която изпълнява, трябва да съвпада с волята на крал Недамир. Разбирате ли?

— Накъде биете, господин Гиленстерн?

— Ще ви кажа. Чувам, че напоследък е трудно човек да се договори с вас, вещерите. Става въпрос за това, че когато посочат на вещера чудовище, което трябва да се убие, той, вместо да хване меча и да сече, започва да разсъждава дали е редно да прави това, дали не е отвъд границите на възможното, дали не противоречи на кодекса му и дали наистина въпросното чудовище е чудовище, сякаш не си личи от пръв поглед. Явно добре ви е потръгнало. По мое време вещерите не се гнусяха от грошовете. Не разсъждаваха, а убиваха каквото им се каже. Беше им все едно дали е върколак, дракон или събирач на данъци. Важното беше да го посекат здравата. Не е ли така, Гералт?

— Някакво поръчение ли имате за мен, Гиленстерн? — попита сухо вещерът. — Ако е така, казвайте за какво става въпрос и ще си помисля. Иначе няма защо да си хабим думите.

— Поръчение ли? — въздъхна канцлерът. — Не, нямам. Става въпрос за дракона, а това явно надхвърля границите на възможното за теб, вещерю. Предпочитам Секачите. Теб само исках да предупредя. Да те предпазя. Ние с крал Недамир може и да търпим капризите на вещери, които делят чудовищата на добри и зли, но не желаем да слушаме за тях, а още по-малко — да виждаме как се претворяват в живота. Не се бъркай в кралските дела, вещерю. И не се съюзявай с Дорегарай.

— Нямам навик да се съюзявам с магьосници. Откъде ви хрумна?

— Дорегарай — каза Гиленстерн — надминава с капризите си дори вещерите. Той не се ограничава с разделянето на чудовищата на добри и зли. Смята, че всички са добри.

— Малко преувеличава.

— Несъмнено. Но защитава възгледите си с поразително упорство. Честно казано, не бих се учудил, ако му се случи нещо. Пък и се присъедини към нас в странна компания…

— Аз не съм в компанията на Дорегарай. И той не е в моята.

— Не ме прекъсвай. Доста странна компания. Вещер, изпълнен със скрупули, като лисича кожа — с бълхи. Магьосник, повтарящ друидските глупости за равновесието в природата. Мълчаливият рицар Борх Трите гарги и неговият ескорт от Зерикания, където, както е известно, се принасят жертви пред изображения на дракони. И всички те изведнъж се присъединяват към лова. Не е ли странно?