Анджей Сапковски - Меч на съдбата

Магьосникът я погледна със странна усмивка.

— Знаеш ли, Йенефер, не искам да доживея часа, в който ще се осъществи твоята мечта за властването на човека и подобните на теб ще заемат полагащото им се място в природата. За щастие до това никога няма да се стигне. По-скоро сами ще се изтребите помежду си, ще се изтровите, ще издъхнете от тиф заради мръсотията и лошата хигиена, отколкото от заплахата на драконите над прекрасните ви градове, в които жените раждат ежегодно, но само едно от десет новородени живее повече от десет дни! Да, Йенефер, плодовитост, плодовитост и пак плодовитост! Заеми се с раждане на деца, скъпа, това е по-естествено занимание за теб. Ще ти запълни времето, което сега прахосваш за измисляне на глупости. Довиждане.

Магьосникът пришпори коня си и се отправи към челото на колоната. Гералт хвърли поглед към бледото, изкривено от ярост лице на Йенефер и още отсега започна да съчувства на Дорегарай. Знаеше защо е толкова бясна. Както повечето магьосници, тя беше стерилна. И подобно на малка част от тях страдаше от този факт и при засягането на темата реагираше наистина свирепо. Магьосникът вероятно знаеше това, но не и колко отмъстителна е тя.

— Този ще си навлече неприятности — прошепна Йенефер. — Със сигурност. Внимавай, Гералт. Не мисли, че ще те защитя, ако проявиш неблагоразумие.

— Не се притеснявай — усмихна се Гералт. — Ние, вещерите и безволевите големи, винаги действаме благоразумно. Защото границите на възможното за нас са ясно определени.

— Я виж ти. — Йенефер, все още бледа, го погледна. — Обиди се като девойка, на която са казали, че е изгубила невинността си. Ти си вещер и не можеш да промениш това. Твоето призвание…

— Престани да говориш за призванието ми, Йен, защото започва да ми се повдига.

— Не смей да говориш така с мен. И изобщо не ме интересува дали ти се повдига. Нито пък ме вълнуват останалите реакции от ограничения ти вещерски репертоар.

— Въпреки това ще видиш някои от тях, ако не престанеш да ми разправяш глупости за възвишени призвания и борба за благото на хората. И за драконите, най-ужасните врагове на човешката раса. Знам много неща за тях.

— Нима? — намръщи се магьосницата. — И какво толкова знаеш, вещерю?

— Поне това — Гералт не обърна внимание на рязкото, предупредително треперене на медальона на шията му, — че ако драконите нямаха съкровища, никой нямаше да се интересува от тях, особено пък магьосниците. Интересно е, че при всеки лов на дракон наблизо се навърта по някой магьосник, който има здрави връзки с гилдията на бижутерите. Например ти, в случая. Би трябвало след това пазарът да бъде затрупан със скъпоценни камъни, но по някакъв начин съкровищата не попадат там и цената им не пада. Така че не ми говори за призвание и борба за оцеляване на расата. Твърде добре и твърде отдавна те познавам.

— Твърде отдавна — повтори тя със зловеща усмивка. — За съжаление. Но не мисли, че ме познаваш добре, нищожество… Колко глупава съм била… Върви по дяволите! Не мога да те гледам!

Тя извика, пришпори коня си и потегли рязко напред. Вещерът забави малко и пропусна пред себе си каруцата на джуджетата, които крещяха, ругаеха и свиреха с кокалените си пищялки. Между тях, върху торбите с овес, лежеше Лютичето и подрънкваше на лютнята си.

— Хей! — извика управляващият каруцата Ярпен Зигрин, сочейки Йенефер. — Нещо там на пътя се чернее. Интересно, какво ли е? Прилича на кобила!

— Несъмнено! — отговори Лютичето, смъквайки на тила си шапката с цвят на слива. — Кобила! Върху скопен жребец! Нечувано!

Момците на Ярпен затресоха брадите си от смях, но Йенефер се направи, че не ги чува. Гералт се спря и пропусна стрелците на Недамир. На известно разстояние зад тях яздеше Борх, следван от зериканките, които бяха ариергардът на колоната. Гералт ги изчака и тръгна редом с Борх. Известно време яздиха в мълчание.

— Вещерю — обади се по някое време Трите гарги, — искам да те питам нещо.

— Питай.

— Защо не се върнеш?

Вещерът го гледа безмълвно цяла минута и после рече:

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Искам — каза Трите гарги и го погледна.

— Вървя с тях, защото съм безволев голем. Защото съм буца кал, търкаляна от вятъра край пътя. Кажи ми къде да отида? И с каква цел? Тук поне са се събрали такива, с които има за какво да разговарям. Такива, които не млъкват, когато се приближа. Такива, които, дори и да не ме обичат, ми го казват в очите, а не ме замерят с камъни иззад оградите. Вървя с тях по същата причина, поради която дойдох с теб в кръчмата на салджиите. Защото ми е все едно. Няма място, към което да се стремя. Нямам цел в края на пътя си.