Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Йен — простена вещерът. — Направи нещо… По дяволите, кажи някое заклинание!

— Как? — възкликна тя гневно и сподавено. — Нали вися!

— Освободи едната си ръка!

— Не мога!

— Хей! — извика отгоре Лютичето. — Държите ли се? Хей?

Гералт не счете за нужно да потвърждава очевидното.

— Давайте въже! — закрещя Лютичето. — По-бързо, да ви вземат дяволите!

Около трубадура се появиха Секачите, джуджетата и Гиленстерн. Гералт чу тихите думи на Бохолт:

— Почакай, певецо. Тя сега ще падне. Тогава ще издърпаме вещера.

Йенефер засъска като змия, увиснала на гърба на Гералт. Ремъкът се впи болезнено в гърдите му.

— Йен! Можеш ли да намериш опора с крака? Можеш ли да направиш нещо с краката си?

— Да — изстена тя. — Да ритам…

Гералт погледна надолу към реката, кипяща между острите камъни, в които се удряха няколко греди от моста, един кон и труп с яркото облекло на Цайнгорн. Отвъд скалите, в изумрудената прозрачна паяжина, се виждаха вретенообразните тела на огромни пъстърви, които лениво плуваха по течението.

— Държиш ли се, Йен?

— Все още… да.

— Пресегни се. Трябва да намериш опора.

— Не… мога…

— Дайте въже! — викаше Лютичето. — Какво, оглупяхте ли? Ще паднат и двамата!

— Може би ще е за добро? — рече замислено невидимият Гиленстерн.

Мостът изскърца и се спусна още по-надолу. Пръстите на Гералт, стиснали дръжката на камата, започнаха да отмаляват.

— Йен…

— Млъкни… и престани да се въртиш…

— Йен?

— Не ме наричай така…

— Ще издържиш ли?

— Не — отвърна тя студено. Вече не се бореше, висеше на гърба му като мъртъв, безсилен товар.

— Йен?

— Млъкни.

— Йен. Прости ми.

— Не. Никога.

Нещо се плъзна надолу по гредите. Бързо. Като змия.

Излъчващо студена светлина въже се заизвива като живо и докосна с подвижния си край врата на Гералт. Придвижи се под мишниците му и се завърза в хлабав възел. Магьосницата под него застена, поемайки си въздух. Гералт беше сигурен, че тя ще заплаче. Но грешеше.

— Внимавайте! — извика отгоре Лютичето. — Изтегляме ви. Нишчука! Кенет! Дърпайте ги нагоре!

Болезнено дърпане, душещ натиск на опънатото въже. Йенефер въздъхна тежко. Издигнаха се бързо, като коремите им се триеха в грапавите греди.

Горе Йенефер се изправи първа.

— От целия обоз — каза Гиленстерн — спасихме само един фургон, кралю, без да смятаме каруцата на Секачите. От отряда оцеляха само седем стрелци. От другата страна на пропастта вече няма път, само сипей и гладка скала, толкова може да се види оттук. Не се знае дали е оцелял някой от останалите, когато мостът рухна.

Недамир не отговори. Ейк от Денесле стоеше пред краля, вперил в него трескаво пламтящите си очи.

— Преследва ни гневът на боговете — каза той, вдигайки ръце. — Съгрешихме, кралю Недамир. Това беше свещен поход, поход срещу злото. Тъй като драконът е зло, всеки дракон е въплъщение на злото. Аз не минавам покрай злото с безразличие, аз го стъпквам с крака… Унищожавам го. Както повеляват Боговете и Свещената книга.

— Какви ги плещи? — навъси се Бохолт.

— Не знам — отвърна Гералт, докато оправяше седлото на кобилата си. — Не разбрах нито дума.

— Тихо — каза Лютичето. — Опитвам се да го запомня, може да го използвам, когато се опитвам да търся рими.

— Свещената книга гласи — окончателно изгуби самообладание Ейк, — че ще излезе от бездната змия, отвратителен дракон със седем глави и девет рога! А на гърба му ще седи девойка с пурпурни и аленочервени дрехи, и златна чаша ще държи в ръцете си, а на челото й ще бъде изписан знакът на разврата.

— Познавам я! — зарадва се Лютичето. — Това е Чилия, жената на кмета Сомерхалдер!

— Успокойте се, господин поет — рече Гиленстерн. — А вие, господин рицарю от Денесле, бъдете така добър да говорите по-ясно.

— Против злото, кралю — извика Ейк, — трябва да се излезе с чисто сърце и съвест, с вдигната глава. А кого виждаме тук? Джуджета, които са неверници, раждат се в мрак и се кланят на силите на мрака! Магьосници богохулници, които си присвояват божествени права, сили и привилегии! Вещер, който е отвратителен изрод, прокълнат, противоестествено творение. И се учудвате, че върху нас се стовари наказание? Кралю Недамир! Достигнахме до границите на възможното! Не бива да изпитваме божията милост. Призовавам ви да очистим редовете си от нечистите сили, преди…

— А за мен нито дума — вметна жално Лютичето. — Нито дума за поетите. А толкова се старая.