Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Този дракон… е златен.

На не повече от сто крачки от каменното гърло на пролома, от който току-що бяха излезли, до пътя, водещ към северната част на каньона, на нисък куполообразен хълм седеше някакво същество. Седеше, извило в правилна дъга дългата си изящна шия, навело тясната си глава към изпъкналите гърди и оплело опашка с предните си изпънати лапи.

В позата му и в самото него имаше нещо неизразимо грациозно, нещо котешко, нещо, противоречащо на явното му родословие на влечуго. Безспорно влечуго. Защото беше покрито с ослепителни златни люспи. Да, съществото на хълма беше златно — от острите, забити в земята нокти до края на дългата опашка, помръдваща насред обраслия с растителност хълм. То ги погледна с огромните си златни очи, разпери широките си златисти прилепови криле и застана неподвижно, сякаш да му се полюбуват.

— Златен дракон — прошепна Дорегарай. — Невероятно… Жива легенда!

— На света няма златни дракони, мамка му! — заяви Нишчука и се изплю. — Знам какво говоря.

— В такъв случай какво седи на хълма? — попита трезво Лютичето.

— Някаква измама.

— Илюзия.

— Това не е илюзия — каза Йенефер.

— Това е златен дракон — обади се Гиленстерн. — Съвсем истински златен дракон.

— Само в легендите има златни дракони!

— Престанете — намеси се внезапно Бохолт. — Няма за какво да се дърлите. На всеки му е ясно, че това е златен дракон. А и какво значение има, моля ви се, дали е златен, син, шарен или на райета? Не е голям, ще му видим сметката за нула време. Дерач, Нишчука, разтоварвайте каруцата и изнасяйте снаряжението. Няма никаква разлика между златните и останалите дракони.

— Има разлика, Бохолт — каза Дерача, — и то голяма. Това не е драконът, който преследваме. Не е онзи, отровеният край Голополе, който седи в дупката си върху скъпоценностите и златото. Този седи само върху задника си. За какво ни е притрябвал, да го вземат дяволите?

— Този дракон е златен, Кенет — промърмори Ярпен Зигрин. — Виждал ли си такъв? Не разбираш ли? За неговата кожа ще вземем повече, отколкото бихме измъкнали от една обикновена съкровищница.

— И при това без да се срива пазарът на скъпоценни камъни — добави Йенефер с неприятна усмивка. — Ярпен е прав. Договорът е в сила. Има какво да се дели, нали така?

— Хей, Бохолт? — извика Нишчука от каруцата, където ровеше с грохот из оръжията. — Какво ще сложим на себе си и на конете? Какво може да изхвърля тази златна гадина? Огън? Киселина? Пара?

— Дявол знае — сбърчи чело Бохолт. — Хей, магьоснико. Какво казват легендите за златните дракони? Как може да се убие?

— Как да се убие? Лесна работа — извика Козояд. — Няма какво да се чудите, дайте тук някакво животно. Ще го натъпчем с нещо отровно и ще го подхвърлим на гадината да го изяде.

Дорегарай погледна обущаря накриво, Бохолт се изплю, а Лютичето се извърна с гримаса на отвращение. Ярпен Зигрин се усмихна противно и сложи ръце на кръста.

— Какво ме гледате? — попита Козояд. — Да се хващаме за работа, трябва да решим с какво да натъпчем трупа, че да го нагълта гадината по-скоро. Нещо много отровно или гнило.

— Аха — отвърна джуджето, без да спира да се усмихва. — Отровно, противно и вонящо. Ясно. Знаеш ли какво, Козояд? Излиза, че теб трябва да натъпчем вътре.

— Какво?

— Лайно. Махай се оттук, боклук! Не искам да те виждам повече.

— Господин Дорегарай — рече, Бохолт на магьосника, — докажете, че сте полезен с нещо. Спомнете си легендите и преданията. Какво знаете за златните дракони?

Магьосникът се усмихна и се изпъчи надменно.

— Какво зная за златните дракони, питаш? Малко, но достатъчно.

— Слушаме ви.

— Слушайте внимателно. Ето там, пред нас, стои златен дракон. Жива легенда, може би последното и единственото по рода си създание, оцеляло въпреки стремежа ви да убивате. Легендите не се убиват. Аз, Дорегарай, не ви разрешавам да докосвате този дракон. Ясно ли е? Може да си събирате дисагите и да се връщате по домовете.

Гералт беше сигурен, че ще настане суматоха, но грешеше.

— Уважаеми магьоснико — наруши тишината Гиленстерн, — внимавайте какво говорите и на кого го казвате. Крал Недамир може да ви заповяда да си съберете дисагите и да се махате по дяволите. Но не и вие на него. Ясно ли ви е?

— Не — отговори гордо магьосникът. — Не ми е ясно. Защото аз съм маестро Дорегарай и не може да ми заповядва някой, чието кралство може да се обхване с поглед от височината на една стена, ограждаща отвратителна, мръсна и смрадлива крепост. Знаете ли, господин Гиленстерн, че е достатъчно само да изрека едно заклинание и да помръдна ръка, за да се превърнете в кравешко изпражнение, а вашият малолетен крал — в нещо неизразимо по-лошо? Ясно ли ви е това?