Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Именно. — Йенефер се приближи. — Никакво. Принципите могат да се нарушат, а страхът — да се преодолее. Убий този дракон, Гералт. Заради мен.

— Заради теб?

— Заради мен. Този дракон ми трябва, Гералт. Целия. Искам да го получа целия само за мен.

— Използвай магия и го убий.

— Не. Ти го убий. А аз ще удържа с магия Секачите и останалите, за да не пречат.

— Ще има трупове, Йенефер.

— И откога това ти пречи? Заеми се с дракона и остави хората на мен.

— Йенефер — изрече Гералт студено, — не мога да те разбера. За какво ти е драконът? Нима си толкова заслепена от блясъка на златните му люспи? Нали не живееш в нищета, имаш неизчерпаем източник на доходи, знаменита си. Какво има? Само не ми говори за призвания, моля те.

Йенефер помълча известно време, а после изрита яростно един камък в тревата.

— Има един човек, който може да ми помогне, Гералт. Изглежда, това… знаеш за какво говоря… Изглежда… това не е необратимо. Има шанс. Все още мога да имам… Разбираш ли?

— Разбирам.

— Това е сложна и скъпа операция. Но в замяна на златния дракон… Гералт?

Вещерът мълчеше.

— Когато висяхме на моста — промълви магьосницата, — ти ме помоли за нещо. Ще изпълня молбата ти. Въпреки всичко.

Вещерът се усмихна тъжно и докосна с показалец обсидиановата звезда на шията на Йенефер.

— Прекалено късно е, Йен. Вече не висим. Размислих. Въпреки всичко.

Очакваше най-лошото — огнени каскади, светкавици, удари в лицето, обиди, проклятия. И се учуди, когато видя само сдържано треперене на устните. Йенефер бавно се извърна. Гералт съжали за думите си. Съжаляваше и за емоциите, които й бе причинил. Границата на възможното, която беше престъпил, се скъса като струна на лютня. Той погледна към Лютичето и видя как трубадурът бързо се извръща, избягвайки погледа му.

— Е, дотук с проблемите на рицарската чест! — възкликна Бохолт. Беше се изправил в пълно снаряжение пред Недамир, който продължаваше да седи на една скала с неизменния израз на скука върху лицето. — Рицарската чест лежи там и тихо стене. Глупаво беше, милорд Гиленстерн, да пускате Ейк като ваш рицар и васал. Няма да соча с пръст, но знам на кого дължи Ейк счупените си крака. И така, набързо се отървахме от два проблема. От един побъркан, който по най-идиотски начин беше тръгнал да съживява легендите за смелия рицар, победил дракон в двубой, и от един мошеник, тръгнал да печели от това. Знаете за кого говоря, нали, Гиленстерн? Хубаво. Но сега е наш ред. Сега драконът е наш и ние, Секачите, ще му видим сметката. Но за собствена изгода.

— А договорът ни, Бохолт? — процеди през зъби канцлерът. — Какво става с договора?

— Договора можеш да си го завреш отзад.

— Това е нечувано! Това е обида на Негово Величество! — тропна с крак Гиленстерн. — Крал Недамир…

— Какво кралят? — извика Бохолт, подпирайки се на огромния си двуръчен меч. — Може би кралят желае да се изправи сам срещу дракона? А може би вие, неговият верен канцлер, ще напъхате в броня търбуха си и ще отидете на поляната? Защо не, заповядайте, ще почакаме, ваша милост. Имахте своя шанс, Гиленстерн. Ако Ейк беше убил дракона, щяхте да го получите целия и за нас нямаше да остане нищо — дори една златна люспица от гърба му. Но вече е късно. Бъдете реалист. Няма кой да се бие под цветовете на Цайнгорн. Няма да намерите друг глупак като Ейк.

— Не е вярно! — Обущарят Козояд падна на колене пред краля, който все още бе зает с разглеждането на една известна само на него точка на хоризонта. — Господарю, кралю! Почакайте само малко, да дойдат нашите от Голополе, и ще видите! Оставете ги тия дворяни, дето само се правят на умни, да ги вземат дяволите! Ще видите кои са наистина смелите — тези, които са силни на дела, а не само на думи!

— Затваряй си плювалника — подхвърли спокойно Бохолт, който почистваше петно ръжда от нагръдника си. — Затваряй си плювалника, нахалнико, за да не ти го затворя аз така, че зъбите ти да влязат в гърлото.

Козояд видя приближаващите се Кенет и Нишчука и побърза да отстъпи зад гърбовете на голополската милиция.

— Кралю! — извика Гиленстерн. — Кралю, какво ще заповядаш?

Гримасата на безразличие изведнъж изчезна от лицето на Недамир. Непълнолетният монарх смръщи луничавия си нос и се изправи.

— Какво ще заповядам? — произнесе той с тънък глас. — Най-накрая попита за това, Гиленстерн, вместо да решаваш вместо мен и да говориш вместо мен и от мое име. Много се радвам. Нека отсега нататък бъде така, Гиленстерн. От тази минута ще мълчиш и ще слушаш заповедите ми. И ето я първата от тях. Събери хората и нареди да качат на каруца Ейк от Денесле. Връщаме се в Цайнгорн.