Анджей Сапковски - Време на презрение

— Нищо. Това са си твои проблеми. Двеста и петдесетте крони са в чекмеджето ти.

— Ясно — кимна Кодрингер. — Съдейки по думите ти, даваш ми свобода на действие. Да помълчим малко, Гералт. Да почетем скорошната смърт на господин Риенс с минута мълчание. Защо се мръщиш, по дяволите? Не изпитваш уважение към величието на смъртта?

— Изпитвам. И то твърде голямо, за да слушам спокойно как разни идиоти й се надсмиват. Някога мислил ли си за собствената си смърт, Кодрингер?

Адвокатът се закашля тежко и дълго време разглежда кърпичката, с която прикриваше устните си. После вдигна поглед.

— Разбира се — каза той тихо. — Мислил съм. И то доста. Но моите мисли не ти влизат в работата, вещерю. Ще отидеш ли в Анхор?

— Ще отида.

— Ралф Блунден с прякор Професора. Хеймо Кантор. Късият Якс. Говорят ли ти нещо тези имена? И тримата владеят добре меча. По-добре от Мишеле. Така че препоръчвам по-сигурно, далекобойно оръжие, например нилфгардски звезди. Искаш ли да ти продам няколко бройки? Имам много.

— Не, благодаря. Не са практични. Свистят, докато летят.

— Свистенето въздейства на психиката. Жертвата се парализира от страх.

— Възможно е. Но може и да я предупреди. Аз бих успял да отскоча.

— Ако видиш какво хвърлят в теб — сигурно. Знам, че можеш да избегнеш стрела, изстреляна от лък или дори от арбалет… Но в гръб…

— В гръб — също.

— Глупости.

— Да се обзаложим — изрече студено Гералт. — Ще се обърна с лице към портрета на твоя татко-идиот, а ти ще хвърлиш към мен един от тези ориони. Ако уцелиш — печелиш. Ако не уцелиш — губиш. Ако загубиш — ще разшифроваш елфическите ръкописи. Ще откриеш информацията за Детето на Старата кръв. Спешно. И на кредит.

— А ако спечеля?

— Пак ще откриеш информацията и ще я покажеш на Йенефер. Тя ще ти плати. Няма да останеш излъган.

Кодрингер отвори чекмеджето и извади втори орион.

— Разчиташ, че няма да приема облога. — Това не беше въпрос, а твърдение.

— Не — усмихна се вещерът. — Сигурен съм, че ще го приемеш.

— Рискуваш. Забрави ли? Аз нямам никакви скрупули.

— Не съм забравил. Нали идва време на презрение, а ти вървиш в крак с прогреса и духа на времето. Обаче аз взех навътре забележката за анахроничната наивност и този път рискувам не без надеждата да спечеля. Е, какво? Обзаложихме ли се?

— Обзаложихме се. — Кодрингер хвана стоманената звезда за един от лъчите и се изправи. — Любопитството винаги е вземало връх над разсъдъка в мен, да не споменавам за безпричинното милосърдие. Обърни се.

Вещерът се обърна. Погледна гъсто надупчения портрет и забития в него орион. А после затвори очи.

Звездата изсвистя и се заби в стената, на четири цала от рамката на портрета.

— По дяволите! — изкрещя Кодрингер. — Кучи син, дори не трепна!

Гералт се обърна и се усмихна. Много мръснишки.

— А защо да потрепвам? Чух, че хвърляш така, че да не улучиш.

В странноприемницата беше пусто. В ъгъла, на една пейка, седеше млада жена със синини около очите. Срамежливо извърнала се, тя кърмеше детето си. Широкоплещест младеж, вероятно съпругът й, дремеше до нея, облегнал гръб на стената. В сенките зад печката седеше още някой, когото Аплегат не можеше да види добре в полумрака на стаята.

Собственикът вдигна глава, видя Аплегат, забеляза униформата му и металната плочка с герба на Аедирн на гърдите му и моментално се навъси. Аплегат беше свикнал да го посрещат по този начин. Той беше кралски куриер и имаше абсолютното право на смяна на коня. Кралските декрети бяха категорични по въпроса — във всеки град, във всяко село, във всяка странноприемница и гостилница кралският куриер имаше право да поиска отпочинал кон и горко на онзи, който откажеше. Естествено, куриерът оставяше своя кон и вземаше новия срещу разписка — собственикът можеше да се обърне към старейшината и да получи компенсация. Обаче не се знаеше каква ще бъде тя. Така че на куриерите винаги се гледаше с неприязън и опасение — ще поиска ли той смяна, или не? Ще отведе ли завинаги нашата Злотка? Нашата отгледана от малка Краска? Нашия глезен Воронек? На Аплегат вече му се беше налагало да вижда ревящи дечица, вкопчили се в оседлания си любимец и приятел, когото извеждаха от конюшнята; неведнъж беше виждал и лица на възрастни, пребледнели от несправедливостта и чувството на безсилие.

— Нямам нужда от отпочинал кон — побърза да каже той. Стори му се, че собственикът въздъхна с облекчение. — Само ще похапна, изгладнях по пътя — добави куриерът. — Има ли нещо в гърнето?